Клетката… Ейми се замисли дълбоко и продължително над това, докато откъсна някакъв парцал от блузата си и го омота около главата. Засега бе пазач на Джери. Той зависеше от нея повече, отколкото „обикновеният глава на семейство“ зависеше от все по-обширните списъци на правителството със стоки, за които се въвежда купонна система. А днес зависеше от нея много повече, отколкото тя от него, но знаеше, че това ще се промени, ако наистина се е задало бедствие. Кървавите петна по дрехите ѝ и грозните звуци, които продължаваха да долитат зад гърба ѝ откъм Двадесет и осма улица, потвърждаваха, че наистина се задава бедствие и че наистина ще има промени.
— Това е твоят дом — каза Ричард и Там разбра, че той говори за лабораторията и че няма да се върнат у дома в Лонг Бийч. Никога вече.
Погали лявата ѝ буза с опакото на дланта си и тогава Там се дръпна от него и започна да плаче.
Ричард я прегърна през раменете и се опита да я притисне към себе си, но тя рязко се отскубна.
— Там, Там, недей. Моля те, не плачи — промълви той. — Всичко ще бъде наред.
— Така ли? — рече тя с леден поглед. Винаги в гласа на Татко се долавяше някаква паника, доколкото изобщо бе чувала гласа на татко през тези дни. Излизаше рано всяка сутрин и се връщаше късно през нощта. Шпионските ѝ операции, които провеждаше заедно с Джорджиана, осветлиха донякъде какво толкова е обсебило него и останалите възрастни. Думите, които двете чуха, бяха твърде сложни, но не и думата „хлебарки“. Как така, чудеше се Там, да се клонира някаква си вонлива хлебарка е станало по-важно от нея? И защо очите на татко ставаха все по-червени от недоспиване? И защо изглеждаше така уплашен?
— Обичам те — каза той.
— Не това те попитах!
— Все ще измисля някакъв начин — отвърна той и се прокле, че живее в такова време и че е създал дете в него. Прекарваше все по-голяма част от часовете, когато бе буден, далеч от нея, в лабораторията, по дискусии около кръгли маси и пред компютрите, с надеждата, че ако той и другите учени работят много упорито и постигнат успехи, може и да открият някаква чудодейна ваксина или поне да успеят да запазят някаква частица от цивилизацията. Или дори и в това да не успееха, да съумее да откупи още малко време за Там.
„Да ѝ откупиш време за какво? — питаше се Ричард. — За да прекараш повече време далече от нея? Каква ли нова рана ще ѝ нанесеш с това?“ — чудеше се той. А раните вече бяха проникнали твърде надълбоко. През целия си живот Ричард не бе виждал по-мъчителен поглед от онова объркано търсещо изражение, което съзря в очите на Там една сутрин, когато чуха как към вратата на кафенето се приближава някой с походка, леко напомняща стъпките на Даун. Този поглед винаги присъстваше в по-голяма или в по-малка степен в очите ѝ: Там търсеше мама, а това изпълнено с надежда и отчаяние изражение можеше да разбие сърцето на човек.
Забеляза също така стремежа ѝ да изяжда всяка трошица храна, която види, и си помисли, че в най-близко бъдеще тя ще има проблеми с теглото, но същевременно местните запаси от храна бяха подновявани нередовно и купонната система бе станала част от ежедневието им. Не беше нужно Ричард да е непременно конструктор на ракети, за да разбере, че мъничкото му момиченце е безмерно самотно. А освен това е и изплашено. Той също беше уплашен, уплашен да не би тя да разбере, че съществуват неща, от които се страхуват даже и татковците.
— Всичко ще бъде наред — повтори той.
— Обещаваш ли?
Той дълго и внимателно обмисля отговора си и накрая каза убедено:
— Ще направя всичко възможно. Ще направя всичко, което е по силите ми. Това достатъчно ли е?
— Наистина ли всичко ще бъде наред? Можеш ли да ми обещаеш това?
Смутеното му мълчание беше достатъчно красноречиво.
Дните се скъсяваха и захлаждаха, но обедното слънце все още успяваше да размекне асфалта по старите паркинги на Националната лаборатория. Усилията да се икономисва енергия бяха довели до това, че в кабинетите и къщите за гости се възцари задушлива жега и Ричард от първа ръка узна какво е представлявало лятото по времето на неговите баба и дядо, преди климатиците да станат толкова разпространени, че да започнат да минават за вещи от първа необходимост. Беше му трудно да си представи как хората някога са работели и спали на горещо и влажно, но естествено, че все някак са се справяли, следователно и това можеше да се преживее. Единствено главните лаборатории и някои части от музея се охлаждаха от наредените по покрива ниски бръмчащи климатици — това не беше жест към работещите в тях учени, а към апаратурата. В действителност някои помещения бяха толкова студени, че хората обличаха пуловери, но на фона на този контраст жегата в жилищните сгради изглеждаше още по-непоносима. Ричард прекарваше дните си с Лесли в една от най-малките лаборатории, където преглеждаше стотици сканирани с ядрен магнитнорезонансен скенер изображения на своя компютър. На стената под термостата беше надраскано: „НЕ ОСТАВЯЙТЕ ТЕМПЕРАТУРАТА ДА СЕ ПОКАЧИ НАД 13°C! НА МАШИНИТЕ ИМ ХАРЕСВА ТАКА“.