Изглежда, че всички клетки на ембрионите просто бяха престанали да се делят. Те бяха преки потомци на клетките, взети от мускулите на крака на хлебарката, известна в целия комплекс като „Единствения оцелял“.
— Я погледни това — каза Ричард и посочи към екрана на компютъра на Лесли. — Изглежда сякаш структурните протеини на Единствения оцелял са доста по-зле от тези на насекомото, което са изсушили в кутията за образци още през 1973 година. Човек не би очаквал да е точно така.
— Значи мислиш, че ембрионите от Единствения оцелял са си отишли… — попита Лесли.
— От старост? — предположи Ричард.
— От напреднала старост — отвърна Лесли.
— Нека проверим някои други участъци — каза Ричард. Лесли въведе няколко команди в компютъра и се облегна назад. Осем секунди по-късно по екрана потече първият от петте успоредно представени набора от регулиращи гени, с подчертани дислокации и прекъсвания в структурните репариращи системи на ДНК. В двете най-нови проби (от крачните мускули на Единствения оцелял и неговите ембриони) имаше много повече маркирани части, отколкото в по-старата (музейният образец). Вторият набор даде същите резултати. И третият. И четвъртият.
— Добре — рече Лесли. — Какво имаме тук? Остаряване? Ако е така, тогава Единственият оцелял трябва да е някой забравил да умре екземпляр на еквивалента от 120 човешки години.
— Интересно.
— Кое, по-точно?
— Че може би сме се провалили просто защото сме се опитали да клонираме хлебарка, която тъй или иначе си умира от старост. Това ни дава две нишки, с които не разполагахме преди, но и двете са доста съмнителни. Първо: клетките на някое много старо насекомо ще се различават, говоря в абсолютния смисъл на думата, от клетките на по-младото, запазено в сбирката на музея, тъй че всеки опит да победим измирането на насекомите с помощта на няколкото оцелели от тях е по-скоро обречено на провал. Второ: Единственото, което можем да направим, според мен е да клонираме жизнени насекоми, което ще рече насекомите, съхранени в музейните сбирки, което на свой ред означава да клонираме мъртвите.
Лесли се ухили. Същият този Ричард Синклер някога бе сложил край на опитите ѝ да клонира сорианов вирус. Други учени и мнозина теолози бяха станали нейни заклети врагове заради твърденията им, че е опасно да се смущава сънят на изчезналите видове. Но сега…
— Мисля, че съм се била родила преди своето време — рече тя.
— Никой не се ражда преди времето си — отвърна Ричард. — Има както мечти, така и определени обстоятелства. Всичко останало е просто поглед назад.
— И обстоятелствата са се променили.
— Да.
Тя прие това като най-близкото нещо до комплимент, което Ричард някога щеше да ѝ каже.
— Както и да е, неотложният въпрос сега е: откъде да започнем? От музейните сбирки? Или…
— Кехлибарът?
— Може би — каза Лесли. — Ако теорията на Бил за генетичната бомба се окаже вярна, колкото по-древни, толкова по-добре.
— Нека сканираме други хлебарки от 1973 година — каза Ричард и Лесли одобрително кимна. Най-добре би било още сега да елиминират дори и най-малката възможност, данните от пробата от 1973 да представляват просто изключение от правилото, а самото правило да се проявява в Единствения оцелял.
Два часа по-късно първият образец беше готов за сканиране, а след още два „чакаше на старт“ според жаргона на ядрения магнитнорезонансен микроскенер. Ричард въведе няколко команди в лаптопа, прехвърли ги на компютъра на скенера и си сипа малко кафе. Погледна към димящата чашка — тя бе от последния топящ се запас.
Втренчиха се в екраните, където броячът показваше времето за прочитане на сегментите ДНК: Т минус 3,21 минути.
— Какво ще правим, ако изглеждат както Единствения оцелял? — каза Ричард.
— Хич и не питай.
Т минус 2,15 минути.
Лесли се намръщи и стисна палци.
Джаксън разговаряше чрез компютъра с един свой съмишленик на име Док Коер. Беше започнал кариерата си като ентомолог, работейки за Обединените нации и доколкото знаеше Джаксън, бе единственият човек, достатъчно възрастен, за да е срещал жив леопард в Индийската джунгла. Изхождайки от непрестанно постъпващите в компютъра му съобщения от Ксиан, Ванкувър, Рио и Сеул, Джаксън започна да разбира страха на Лесли Уелс, че собственият им вид може един ден да отиде в небитието заедно с леопардите. Имаше доволно много неща, от които да се ужасява. Всеки път, колчем погледнеше на юг, си припомняше, че там някъде има един остров, наречен Тобаго, чието население според последните доклади е изчезнало, или поне както най-вероятно щеше да се окаже — чието човешко население бе изчезнало.