Лицето на Рава бе помръкнало. Той вдигна съобщението и го размаха като малко бяло знаме.
— Една добавка ме уведомява, конквестор, че четиринадесетата дъщеря на краля и личната й слугиня вече не пребивават в двореца.
— Какво? Къде са заминали?
На това канцлерът нямаше отговор.
Мълчанието му изпълни Авалт със страх.
Командирите на Болкандо излязоха бавно от лагера си и много тържествено поеха нагоре към билото, където стояха Танакалаян и Смъртният меч. Беше късно следобед. Легионите на перишите, в пълно снаряжение, се бяха строили и се придвижваха в марш към низината на хиляда крачки навътре в сушата, където тиловите части бяха започнали да вдигат редиците палатки. Рояци насекоми кръжаха над братята и сестрите на блеснали от слънцето облаци, прорязвани от прелитащите оранжевокрили лястовици.
Речните гущери, които се грееха лениво на слънцето през по-голямата част от деня, бяха започнали да се вдигат на късите си тромави крака и да се тътрят към водата под бдителните погледи на газещи през обраслите с тръстика плитчини чапли и щъркели.
Нощите в тази страна нямаше да са приятни, подозираше Танакалаян. Можеше да си представи всевъзможните ужасни отровни твари, промъкващи се, пълзящи и прехвърчащи в душната спарена тъмнина. Колкото по-скоро успееха да се изкачат в планинските проходи, толкова по-добре щеше да се почувства. Тази представа за безумно враждебна природа бе нова за него и крайно нежелана.
Вниманието му отново се насочи към канцлер Рава и конквестор Авалт, докато нелепата двойка — и двамата седнали на столове, закрепени върху превитите гърбове на четирима здрави, бавно изкачващи се по склона роби — се полюшваше като крале на клатещи се тронове. Други роби от двете им страни развяваха ветрила от пера, за да прогонват насекомите. След двамата се точеше свита от дванадесетима души. Този път поне нямаше въоръжена охрана — нищо видимо, макар Танакалаян да подозираше, че повечето от тези уж роби са всъщност телохранители.
— Сърдечни поздрави — извика канцлерът отдалече и махна вяло с ръка. След това кресна нещо на носачите и те смъкнаха стола му. Той стъпи изискано на земята и оправи гънките на копринения си халат. След малко до него застана и Авалт и двамата закрачиха към перишите.
— Безупречно изпълнен десант — поздравления, Смъртен меч. Войниците ви наистина са тренирани превъзходно.
— Много мило от ваша страна, канцлер — отвърна гърлено Кругава. — Строго казано обаче, те не са мои войници. Те са мои братя и сестри. Ние сме по-скоро жречески орден, отколкото военна част.
— Разбира се — промърмори Рава. — И точно това определено ви прави уникални на този континент.
— О?
Конквестор Авалт се усмихна и предложи обяснение:
— Идвате при нас с кодекс на поведение, несравним с нито една местна военна сила. Желаем да научим много от вас — неща, свързани с дисциплина и поведение, които можем да приложим към своите хора, за благото на всички.
— Натъжава ме, че имате толкова лошо мнение за войниците си, конквестор — каза Кругава.
Танакалаян примижа, все едно някое далечно оръжие е блеснало в очите му; надяваше се с това уж неволно изражение да прикрие усмивката си.
Когато отново погледна, видя как очите на Авалт леко се разшириха в плетеницата от изрисувани белези, а след това се присвиха.
— Погрешно ме разбрахте, Смъртен меч.
Рава заговори:
— Вероятно вече сте забелязали отчасти непрекъснатата интрига, утежняваща съюзи и споразумения за взаимна защита между граничните държави, Смъртен меч. Такива неща, макар и достойни за съжаление, са необходими. Сафините не вярват на ак’рините. Ак’рините не вярват на оулите, нито на д’расиланите. А Болкандо не вярва на никои от тях. Към чужди армии, както отдавна сме се научили, не може да се предявяват високи претенции за поведение, каквито човек предявява към собствените си сили. — Канцлерът разпери ръце. — Конквестор Авалт просто изрази нашето спонтанно удоволствие от това, че намираме у вас такава безукорна чест.
— А-а — отвърна Кругава с цялата възприемчивост на планинска коза.
Авалт се мъчеше да овладее гнева си и Танакалаян знаеше, че Смъртният меч — въпреки привидната й разсеяност и безразличие — добре забелязва тази интересна слабост у пълководеца, командващ обединената военна мощ на кралство Болкандо. Един командир с невъздържан нрав и очевидно неспособен да се владее — особено пред чужди хора и потенциални врагове — щеше да е склонен да разхищава войниците си в отговор на всяко оскърбление, реално или въображаемо. Следователно беше едновременно по-голяма опасност и по-малка заплаха, първото заради риска да действа неочаквано и безразсъдно, а второто — защото действията му най-вероятно щяха да са открити и лесно предсказуеми, подхранвани от нуждата му за удовлетворение.