Той хвана юздите и се отдръпна.
— Смъртният път, сестро. Моля те.
Когато се изравни с него, тя вдигна юмрука си в металната ръкавица, за да го удари, но после го отпусна и смуши коня напред. Това, че усещаше погледа му в гърба си, не бе достатъчно, за да се извърне назад. Тежестта на неодобрението му легна на раменете й и със смътна изненада тя откри, че това не й е съвсем непознато. Може би като дете… е, някои черти отказваха да си отидат, независимо от годините. Тази мисъл я натъжи още повече.
Скоро усети острата миризма от готварски огньове, гаснещи под дъжда.
„Моят народ, моето кралство, у дома съм.“
Пити и Бревити седяха на един затънал дънер, служил доскоро за белег на водното ниво, натопили босите си ходила в хладката вода. Разправяха, че тази драгоценна, вълшебна смес от прясна вода и солена вълна е цяр за всякакви крачни болежки, включително лош избор, който може да те отпрати да тръгнеш в грешната посока. Разбира се, какъвто си е животът, човек не може да изцери нещо, което още не е направил, но пък не вреди да се опита.
— Освен това — рече Бревити, късата й черна коса бе полепнала по закръглените й бузи, — ако не бяхме обърнали избора, двете с теб, сега щяхме да си плуваме към най-близката кръчма.
— И да се молим да е останала бира — добави Пити.
— Топенето на леда съсипа острова, скъпа, и да, може би щеше да поспадне, може би достатъчно дори, но кой искаше да затаи дъх и да чака това? — Извади мокро парче ръждивец от някаква гънка в наметалото си и го лапна. — Все едно, вече си имаме кралица и власт…
— Раздвоена власт, Бревити. Шейките от една страна, тия от форта от другата, а кралицата разпъната по средата — чувам как й пращят кокалите ден и нощ. Това, което виждаме тук, е безизходица и няма да се задържи така много задълго.
— Е, след като останаха само две вещици, шейките не могат да направят нищо, освен да ни размахат костелив пръст. — Пити подритна с крак и направи вълнички, бързо убити от дъжда. — Трябва да направим хода си скоро. Трябва да обърнем кралицата на наша страна. Ти и аз, Брев, двете трябва да поведем контингента при крал Техол, с хубав план за заселване, включващ поне три сандъка, пълни с монети.
— Един за теб, един за мен и един за съкровищницата на Сумрак.
— Точно тъй.
— Мислиш ли, че ще приеме?
— Защо не? Не можем да стоим много дълго на този прогнил бряг, нали?
— Вярно. Тя ни спаси от удавяне на острова, нали? Няма смисъл да се удавим тук, в тая вечна пикня на Блудния. Кълна се в пръстите на Фент, много окаяно място е това.
— Знаеш ли — каза след малко Пити, — двете с теб бихме могли просто да ги изоставим всичките. Да тръгнем за Ледерас. Колко време ще ни трябва да си върнем позициите според теб?
Бревити поклати глава.
— Ще ни познаят, скъпа. По-лошото е, че схемата няма да проработи втори път — хората ще усетят признаците и ще се сетят за какво става дума.
— Ба. По мои сметки на всеки пет години можеш да намериш нов куп глупаци с много излишни пари. Готови с радост да ти ги дадат.
— Може би, но аз не мисля за тях, мисля за властите. Не ми се ще да ме арестуват отново. Два пъти едно престъпление и Давенето ти е в кърпа вързано.
Пити потръпна.
— Тук си права. Добре, да тръгнем тогава по честния политически път. Изкачваме стълбата на, ъъ, светската власт. Хитруваме и мамим легитимно.
Бревити кимна.
— Можем го това. Надпревара в популярност. Разделяме съперниците ни в Съвета. Ти спиш с половината, аз с другата, представяме се за люти съпернички и правим два лагера. Избират ни за официални представителки на Съвета при кралицата.
— И ставаме гърлото на бутилката.
— Информация и пари, нагоре-надолу, надолу-нагоре. Никоя страна не знае нищо освен това, което ние решим да им кажем.
— Точно така. Също като двете хитри и лъжливи посреднички, каквито бяхме някога.
— Точно така, даже още по-хитри.
— Но с усмивка.
— С усмивка, винаги, скъпа.
Ян Товис навлезе в лагера. Вонеше. Из калта и дъжда се тътреха унили хора. Целият плитък залив беше покафенял от кипналия отлив. Храната явно не достигаше. Всички лодки, закотвени в залива, се поклащаха празни над вълните.
Смъртният път. Сумрак поклати глава.
Продължи през импровизираното градче, без да обръща внимание на хилядите очи, които се спираха на нея, докато не стигна до Палатката на вещиците. Слезе от коня, прекрачи дренажния изкоп и се шмугна вътре.
— В беда сме! — гракна веднага Скуиш от другия край на палатката. — Хората се поболя’ат — свършват ни билките и к’во ли още не. — Гневните й очи се приковаха в Сумрак.
Пули до нея смукна с голите си венци и проплака жално: