— К’во ша прайш ся, краличке? Ми ако всички измрат?
Тя не се поколеба.
— Трябва да отпътуваме. Но не по смъртния път.
Може ли две прастари жени да се стъписат?
Изглежда, може.
— Кълна се в кралската си кръв — заяви Сумрак. — Ще отворя Пътя към Галан. — Взря се в двете вещици — в зяпналите им уста, в опулените им очи. — Към Тъмния бряг. Връщам ни у дома.
Съжаляваше, че не помни името си. Съжаляваше, че не може да проумее нищо. Как бе възможно такова пъстро сборище хора да се озове тук, сред този опустошен пейзаж? Свършил ли беше светът? Последните останали ли бяха те?
Но не, не съвсем, не съвсем точно. Макар никой от тътрещите се, дърлещи се и ругаещи негови спътници да не проявяваше никаква охота да поглежда през рамо, той се усети, че вниманието му непрекъснато се връща назад към онзи мъглив хоризонт, от който бяха дошли.
Имаше някой там.
Имаше някой след тях.
Ако успееше да разбере всички важни неща, може би щеше да има по-малко основания за страх. Можеше дори да открие, че знае кой ги преследва. Можеше да намери миг на покой.
Но другите гледаха напред, сякаш нямаха никакъв избор, нито воля да направят друго. Зданието, към което се бяха отправили — може би вече от няколко седмици — най-сетне се приближаваше. Неговата огромност бе заблудила усета им за разстояние и перспектива, но и това не обясняваше дължината на изминатия път. Беше започнал да подозира, че чувството му за време е объркано, че другите измерват пътя по коренно различен начин от неговия — защото не беше ли призрак? Можеше само да се хлъзга и преминава през тях като сянка. Изобщо не усещаше тежестта на стъпките, които правеха. Дори усилието им му убягваше.
И все пак, според здравата логика, не трябваше ли в такъв случай времето за него да е нещо уплътнено, кондензирано до нещо ефимерно и лесно преодолимо? Защо беше това терзание в душата му? Тази умора? Това трескаво усещане за пълзене през всяка частица във всяко от тези тела, едно след друго, отново и отново? Когато за първи път се събуди сред тях, се почувства благословен. Сега се чувстваше пленен.
Зданието се извисяваше в лъскавото синьо небе. Сиво и черно, издълбано на люспи, оставени може би от пукнатини и зацапано с ръждиви петна. Беше кула, издигната с великолепно, нечовешко майсторство. Отпърво приличаше на развалина, на щръкнал към небесната вис прогнил зъб, останал почти безформен след векове запустение. Но по-отблизо по някакъв извратен начин това възприятие се промени. И все пак… по равната земя нямаше никаква следа от поселение, никакви стари загладени бразди, издаващи засявани някога нивя, никакви коловози, никакви пътища.
Вече можеха да различат какво представлява огромният паметник. Беше висок навярно хиляда разтега изправен каменен дракон с празни очи, крепеше се на задните си крайници и навитата опашка. Един от предните крайници се протягаше надолу и ноктите затъваха в земята. Другият беше изпънат под ъгъл леко навън, готов сякаш да забърше някакъв звяр от пътя му. Задните крайници бяха асиметрично разположени, извити и напрегнати.
Никой истински дракон не можеше да се сравни с големината му и все пак щом се доближиха — онемели и смалени — можеха да видят изумителните детайли, с които бе изпълнено творението. Преливащите в дъга цветове по извивките на покритите с тънък слой прах люспи; нагънатата кожа, обкръжаваща ноктите — всеки на височина един и половина човешки ръст, лъскавата им метална повърхност бе ожулена и надраскана. Можеха да видят бръчките по кожата, които отначало бяха взели за пукнатини; тежестта на провисналите мускули; свивките и кръвоносните съдове на сгънатите, извити в дъга криле. Зърниста мъгла скриваше монумента над височината на гърдите му, сякаш бе загърнат от пръстен замряла във въздуха прах.
— Не — прошепна Таксилиан, — не е замрял. Този пръстен се движи… върти се и се върти, и се върти, виждаш ли?
— Магия — отвърна Брет със странно равнодушен тон.
— Както биха се въртели милион луни около мъртво слънце — отбеляза Раутос. — Безброй безжизнени светове, всеки не по-голям от песъчинка — казваш, че магия го държи на място, Брет… сигурна ли си?
— Какво друго? — сопна се тя презрително. — Само това получаваме от тебе. Теории. За всичко. Сякаш обясненията значат нещо. Какво значение има дали знаеш нещо, дебелако?
— Облекчава огъня в душата ми, вещице — отвърна Раутос.
— Огънят е причината да се живее.
— Докато те изгори.
— О, престанете и двамата — простена Асейн.
Брет се обърна бясна към нея.
— А тебе ще те удавя. Не ми трябва даже вода за това. Ще те удавя в пясъка. Ще те натисна в него и ще усещам всяко твое усилие, всяко потръпване…