— Не е просто статуя — отрони Таксилиан.
— Някой е издялал планина — рече Напет. — Все едно. Просто е тъпо, никаква полза от него. Толкова дни вървяхме. За това. Тъпо. Ще ми се да те пребия от бой, Таксилиан. Че ми загуби времето.
— Загубих ти времето? Добре де, Напет, какво друго се канеше да правиш?
— Трябва ни вода. Сега ще умрем тука, само за да можеш да видиш това парче камък. — Напет вдигна ожуления си юмрук. — Ако те убия, можем да ти изпием кръвта — това ще ни опази за известно време.
— Само че после ще ви убие. Ще умрете в големи болки.
— Какво знаеш ти? Ще те опечем и ще ти изпием всичката разтопена мас.
— Не е просто статуя — повтори Таксилиан.
Ласт, който не беше много словоохотлив, изненада всички с думите си:
— Той е прав. Живо е било някога. Този дракон.
— Блудния да ни пази дано, ти си идиот, Ласт — изсумтя Шеб. — Това нещо никога не е било друго освен планина.
— Никаква планина не е било — настоя Ласт и сбърчи чело. — Тук няма никакви планини и никога не е имало — всеки може да го види. Не, живо е било.
— Прав е, струва ми се — каза Таксилиан. — Само че може би не по начина, по който си мислиш, Шеб. Било е построено, а след това в него се е живяло. — Разпери ръце. — То е град. И ние ще намерим вход към него.
Призракът, който до този момент се въртеше насам-натам, изпълнен с боязън и възбуда, сега искаше да извика от радост. И щеше да го направи, ако имаше глас.
— Град ли? — Шеб го зяпна, после плю на земята. — Но сега е изоставен, нали? Мъртъв е, нали?
— Така мисля — отвърна Таксилиан. — Мъртъв е отдавна.
— Тогава — Шеб облиза устни, — тогава може да има… плячка. Забравено съкровище — в края на краищата кой друг изобщо е идвал тук? Пустинните земи не обещават нищо освен смърт. Всички го знаят. Сигурно сме първите хора, които виждат това…
— Освен обитателите му — измърмори Раутос. — Таксилиан, виждаш ли някакъв вход?
— Не, още не. Но ще го намерим, сигурен съм.
Брет пристъпи пред тях, за да ги спре.
— Това място е прокълнато, не го ли чувствате? Не е за хора — хора като вас и мен. За нас няма място тук. Чуйте ме! Ако влезем, няма да излезем никога!
Асейн изскимтя и се присви.
— И на мен не ми харесва. Трябва да се махнем оттук.
— Не можем! — ревна Шеб. — Трябва ни вода! Как според теб един толкова голям град е могъл да оцелее тук? Той е върху водоизточник.
— Който сигурно е пресъхнал и затова са напуснали!
— Пресъхнал за десет хиляди души може би. Не за седем. И кой знае преди колко време? Не разбирате ли? Ако не намерим вода тук, всички ще умрем.
Призракът беше странно озадачен от всичко това. Бяха намерили извор само преди две вечери. Всички носеха кожени мехове и в тях все още плискаше вода… макар че като си помислиш, не можеше да си спомни откъде ги бяха намерили — винаги ли бяха имали спътниците му тези мехове? Ами широките шапки, които носеха всички, за да ги пазят от ярката, жестока слънчева светлина? Тоягите за подпиране? Писалищната кутия на Таксилиан с въжената дръжка? Картният куфар на Раутос, който се разгъваше като писалище? Наметалото на Брет с допълнителните джобове, с Плочка във всеки джоб? Напет с неговия боздуган, затъкнат в колана? Камите на Шеб? Вретеното на Асейн и торбата вълна, от която изпридаше тънките нишки на паяжината си? Желязното котле на Ласт и машите? Сърпът му и готварските ножове? Откъде, чудеше се със смътен ужас призракът, бяха дошли всички тези неща?
— Нито храна, нито вода — говореше Напет. — Шеб е прав. Но по-важното: ако намерим врата, можем да я браним.
Думите увиснаха в настъпилата тишина, замръзнаха за миг във въздуха, след което се заиздигаха като прашинки — призракът можеше да ги види как губят форма, но не и смисъл, определение, но не и ужасяваща важност. Да, Напет бе изрекъл на глас тайното знание. Думите, които ужасът с кръв беше врязал в душите им.
Някой ги преследваше.
Асейн започна да плаче тихо, влажните хлипове засядаха в гърлото й.
Шеб се вторачи в нея и ръцете му се свиха в юмруци.
Но Напет се беше обърнал към грамадния Ласт и го оглеждаше преценяващо.
— Знам, че си дебелоглав селяк, Ласт, но изглеждаш силен. Можеш ли да държиш меч? Ако ни потрябва някой да пази входа, ще можеш ли?
Мъжът се намръщи и кимна.
— Може да не съм хващал меч, но никой няма да мине през мен. Заклевам се. Никой.
А Напет сега държеше меч в ножница и го връчи на Ласт.
Щом видя оръжието, призракът се присви от страх. Познаваше го и в същото време му бе непознато. Странно, плашещо оръжие. Видя как Ласт извади меча от ножницата. Едноостро, тъмно, зацапано с петна желязо, с балансиран и леко уширен връх. Дълбокият жлеб, минаващ по дължината на лезвието, беше кошмарно черна резка, като всечен от самата Бездна. Вонеше на смърт — цялото оръжие, този ужасен инструмент за унищожение.