Ласт надигна меча в ръката си и промърмори:
— Бих предпочел копие.
— Не обичаме копия — изсъска Напет. — Нали?
— Не обичаме — отвърнаха другите в хор.
Ласт се намръщи още повече.
— Аз също. Не знам защо… защо ми се доиска. Демонски шепот в главата ми сигурно. — И направи жеста „зло да пази“.
Шеб плю на земята, за да го затвърди.
— Не обичаме копия — прошепна Раутос. — Те са… опасни.
Призракът се съгласи. Безплътен и все пак смразен, разтреперан. Имало беше копия в миналото му… нали? Може би? Ужасно нещо, замахва към лицето му, към гърдите, посича мускулите по ръцете му. Разтърсва костите му, тласка го назад, една стъпка, още една…
Богове, не обичаше копия!
— Хайде — каза Таксилиан. — Време е да намерим вход.
Имаше вход. Призракът го знаеше. Винаги беше имало вход.
Предизвикателството бе да го намериш, да разбереш какво е, като го видиш. Важните врати оставаха скрити, замаскирани, оформени така, че да заблудят. Важните врати се отваряха само на едната страна, а щом минеш през тях, се затваряха с лъха на студен въздух в тила ти. И никога не можеха да се отворят пак.
Такава бе вратата, която търсеше, осъзна призракът.
Дали го чакаше в този мъртъв град?
Скоро трябваше да я намери. Преди преследвачът да го намери — да ги намери всички. „Онзи с копието, убиецът. Онзи, който не отстъпва, който се надсмива безмълвно, който няма да трепне — не, той не е свършил с мен, с нас, с мен, с нас.“
„Трябва да намерим вратата.“
„Входа.“
Стигнаха до предния крайник на каменния дракон, до пръстите му, които се издигаха като масивни мраморни колони нагоре, до ноктите, потънали дълбоко в спечената пръст. Навсякъде около основите земята беше раздрана от цепнатини, които се проточваха навън. Раутос изпъшка, наведе се и надникна в една.
— Дълбоко е — измърмори. — Градът затъва, което подсказва, че наистина е изсмукал водата под себе си.
Таксилиан оглеждаше масивната кула — крайника пред тях — и кривеше глава все по-назад и назад. След малко залитна и изруга.
— Много е голямо. Само този крак може да побере шест ерлийски кули — ако наистина е кух, само той може да приюти хиляда жители.
— И все пак — заговори Раутос, — виж майсторството, гения на скулпторите… виждал ли си изобщо някога умение от такъв мащаб, Таксилиан?
— Не, това надминава… надминава.
Шеб пристъпи между два от ноктите, шмугна се в сенките зад тях и се скри от поглед.
Нямаше никакви явни входове, никакви порти или рампи, никакви крила на врати; никакви прозорци или отверстия по-нависоко.
— Като че ли се е самоиздържал изцяло — каза Таксилиан. — Забелязвате ли? Никакви следи от земеделие или скотовъдство, никакви ниви или пасища наоколо.
— Не са оцелели толкова дълго след изоставянето — отвърна Раутос. — Това може да е на сто хиляди години в края на краищата.
— Това би ме изненадало. Да, повърхността е ерозирала, но ако е толкова стар, колкото предполагаш, щеше да е само безформена грамада, като кула на мравуняк.
— Сигурен ли си?
— Не — призна Таксилиан. — Но си спомням, че веднъж, в един скрипториум в Ерлитан, видях карта, датираща от Първата империя. Показваше планински хребет навътре от града. Хълмовете минаваха като гръбнак, успоредно на крайбрежната линия. Тук-там бяха отбелязани височини. Е, хълмовете още са си там, но не толкова стръмни и високи, колкото е отбелязано на картата.
— А колко стара беше картата? — попита Раутос.
Таксилиан сви рамене.
— На двайсет хиляди? Петдесет? Пет? Някои учени правят кариера, като оспорват всичко.
— На кожа ли беше? Разбира се, никоя кожа не би могла да се съхрани толкова дълго, дори само пет хиляди години…
— Кожа, да, но обработена по някакъв тайнствен начин. Все едно, намерена беше в запечатан с восък сандък. Седемте града е предимно пустиня. Без влага нищо не гние. Само се свива, изсъхва. — Махна с ръка към каменната фасада. — Както и да е, това трябва да е по-ерозирало, ако е толкова старо, че да надживее следите от земеделие.
Раутос кимна, убеден от аргументите на Таксилиан.
— Духове обитават тук — каза Брет. — Ще ни убиеш всички, Таксилиан. Ще прокълна името ти и душата ти. Ще те накарам да платиш, че си ме убил.
Той я погледна мълчаливо.
— Виждаш ли онова задно стъпало, Таксилиан? — каза Раутос. — Само то е на пиедестал.
Двамата тръгнаха натам.
Брет закрачи към Асейн.
— Изпреди си и си оплети пашкул, жено, направи си нещо, в което да можеш да се скриеш. Докато нищо не остане от теб, освен изгнила коруба. И не си помисляй, че ще можеш да изпълзиш навън. Не си помисляй, че ще можеш да покажеш на всички ни ярките си цветни криле. Надеждите ти, Асейн, мечтите и тайните ти — всичко е кухо. — Вдигна тънката си паешка ръка. — Мога да смачкам всичко, толкова лесно…