Ласт пристъпи към нея, блъсна я и тя залитна.
— Омръзна ме да те слушам. Остави я на мира.
Брет изграчи.
— Благодаря ти — каза Асейн. — Тя е толкова… зла.
Но Ласт се обърна към нея.
— Тук не е място за сълзи, Асейн. Овладей ги, и то бързо.
Напет до тях се изсмя.
— Тъп селянин, но не толкова тъп в края на краищата. Което не го прави по-малко грозен, нали?
Раутос и Таксилиан се доближиха до задния крак и видяха, че пиедесталът е правоъгълен, като основа на храм. По вертикалната стена пред тях, на тяхната височина, личаха смътно останки от фриз, обрамчен в изящно изваяна рамка. Всичко беше твърде изтрито, за да може да се разгадае.
— Отново сме затруднени — каза Раутос.
— Не бих казал — отвърна Таксилиан. — Грешно гледаш, приятел. Оглеждаш наляво и надясно, извиваш поглед нагоре. Да, градът внушава такава заблуда. Драконът ни притегля с позата си. Но все пак… — И той посочи.
Раутос изруга тихо от изненада. В подножието на пиедестала навети пясъци очертаваха кухина.
— Входът е надолу.
Шеб се доближи до двамата.
— Трябва да копаем.
— Така мисля — съгласи се Таксилиан. — Повикай другите, Шеб.
— Няма да ми заповядваш. Блудния да пикае на благородните кучи синове.
— Не съм благородник.
Шеб изсумтя презрително.
— Правиш се на такъв, което е също толкова лошо. Слез долу на мястото си, Таксилиан, че ако не можеш сам, аз ще ти помогна, обещавам ти го.
— Просто съм се учил малко, Шеб — защо толкова те застрашава това?
Шеб посегна към една от камите си.
— Не обичам претенциозните, а ти си точно такъв. Мислиш си, че големите думи те правят по-умен, по-добър. Харесва ти как Раутос те уважава, мислиш си, че те приема за равен. Но бъркаш тука — не си му равен. Той ти се подиграва, Таксилиан. Ти си едно умно паленце.
— Точно така разсъждават ледериите — въздъхна Раутос. — Това държи всекиго от тях на мястото му, горе, долу — колкото и да твърдят някои, че презират системата си, в крайна сметка правят всичко, което могат, за да си я запазят.
Таксилиан също въздъхна.
— Всъщност това го разбирам, Раутос. Стабилността ти напомня къде да стоиш. Потвърждава, че си имаш законно място в обществото, за добро или за лошо.
— Само се чуйте, говняри такива!
Междувременно другите бяха дошли. Таксилиан им посочи вдлъбнатината и каза:
— Смятаме, че намерихме входа, но ще трябва да копаем.
Ласт се приближи с лопата в ръце.
— Аз ще започна.
Зареян във въздуха, призракът гледаше. На запад слънцето гаснеше в смъртно бледата жила на хоризонта. Когато Ласт се умори, Таксилиан зае мястото му. После Напет, а след него Шеб. След него опита Раутос, но дупката вече бе толкова дълбока, че му беше трудно да хвърля пясъка достатъчно високо, за да не се изсипва обратно. Работата му не продължи дълго и накрая Шеб му изръмжа да се маха и да остави на простите хора да се оправят. Ласт и Таксилиан го измъкнаха навън.
В прашния сумрак долу изкопът беше открил единия ръб на каменната фасада — подредени без хоросан огромни блокове.
Спорът отпреди малко беше притеснил призрака, макар той да не беше сигурен точно защо. В края на краищата той беше далеч над тези глупави неща. Игрите на положение, толкова горчиви и самоунищожителни — всичко това бе губене на време и енергия, проклятие за хора, които можеха да гледат навън, но никога навътре. Беше ли мярка за интелигентност? Бяха ли такива нещастни жертви просто хора с размътени умове, неспособни да се взрат в себе си и да си направят честна самооценка? Или беше проява на ниска интелигентност това, че човек инстинктивно бяга от потенциално опасния смут, след като научи твърде много истини за себе си?
Да, точно тази идея — за самозаблудата — го караше да се чувства странно притеснен, беззащитен и уязвим. Защото можеше да разбере високата й цена. Ако самосъзнанието се окажеше чудовище, кой нямаше да се крие от такова нещо? Кой нямаше да побегне, щом то надвисне над него? Толкова близо, че да го подушиш, да го вкусиш? Да, дори най-низшият звяр знаеше цената на това да не познаваш себе си прекалено добре.
— Стигнах пода — обяви Шеб, изправи се и когато другите се струпаха покрай несигурния ръб на изкопа, изръмжа: — Стойте настрана, глупаци! Да ме затрупате ли искате?
— Изкушаващо е — подхвърли Напет отгоре. — Но пък тогава ще трябва да изравяме и трупа ти.