Лопатата изстърга на камък и след малко Шеб рече:
— Намерих горната част на вход тук, пред мен — нисък е… но широк. Има рампа, не стъпала.
„Да — помисли призракът. — Точно както трябва да бъде.“
Шеб изобщо не държеше да се откаже от работата, след като вече можеше да види входа. Копаеше бързо и пъшкаше с всяко вдигане на тежкия, вече влажен пясък.
— Надушвам вода — изпъшка той. — Тунелът може да е наводнен… но поне няма да умрем от жажда, нали?
— Няма да сляза долу, ако има вода в тунела — възропта Брет. — Няма. Всички ще се удавите.
Рампата възви надолу още шест-седем крачки и Шеб се задъха от умора. Напет го смени и след малко загребалата лопата потъна надолу в празното. Бяха пробили.
Тунелът беше влажен, въздухът — наситен със сладникавата миризма на гниеща пръст и горчивото от нещо по-мръсно. Водата на пода бе само половин пръст и хлъзгава отдолу. Тъмнината бе непрогледна.
Всички запалиха фенери. Щом видя това, призракът отново изпита страх. Както и с всички други приспособления; както и с внезапната поява на лопата, липсваха му съществени детайли — не можеха просто да се появяват тогава, когато се окажеха нужни, в края на краищата. Реалността не действаше така. Не, сигурно бе сляп за някои неща, зрението му бе прокълнато с избирателност, сигурно виждаше само онова, което е нужно, което е уместно за момента. Изведнъж осъзна, че с тази група може да има цял керван фургони. Десетки слуги. Телохранители. Армия. Реалният свят, осъзна той стъписан, не беше това, което виждаше, не бе това, с което си взаимодействаше миг след миг. Реалният свят беше непознаваем.
Помисли си, че може да завие от ужас. Помисли си, че може да даде глас на този свой ужас, на това свое унизително просветление. Защото ако светът наистина бе непознаваем, тогава и силите, които действаха върху него, щяха да са същите, а как можеш да се предпазиш от това?
Замръзна, неспособен да помръдне. Групата вече се спускаше в тунела. А след това го порази ново откритие, докато веригите го теглеха надолу в ямата, дърпаха го — докато не заврещя безмълвно — надолу в прохода.
Той не беше свободен.
Беше обвързан към живота на тези странни хора, нито един от които дори не знаеше, че съществува. Беше техен роб, но толкова безсилен, че нямаше никакъв глас, нито тяло, нито самоличност извън тази крехка пародия на самосъзнание — а колко дълго може да оцелее такава същност, след като е невидима за всеки друг? След като дори каменните стени и лепкавата вода не признаваха присъствието му?
Това ли беше всъщност терзанието на всички призраци?
Възможността бе толкова ужасна, така убийствена, че той се присви от страх. Как можеше смъртни души да заслужат такова вечно наказание? Какво огромно престъпление можеше да извърши самият акт на живеене? Или той лично бе осъден на тази съдба? От някой бог или богиня, жестоки в присъдата си, лишени от всякаква милост?
При тази мисъл, докато пърхаше безпомощно след своите господари, изведнъж изпита гняв. Обзе го пламенно възмущение. „Кой бог или богиня смее да претендира за правото да ме съди? Тази наглост е твърде голяма, за да е заслужена.“
„Който и да си ти, ще те намеря. Заклевам се. Ще те намеря и ще те сваля. Ще те унижа. Ще паднеш на колене. Как смееш! Как смееш да съдиш когото и да било, и да криеш лицето си? Да заличаваш всяка възможна истина за съществуването си? За наглото си присъствие?“
„Това, че се криеш от мен, който — каквото — и да си, е детинска игра. Недостойна игра. Покажи се пред своето дете. Пред всичките свои деца. Покажи ми истинността на своето право да хвърляш присъдата си върху мен.“
„Направи това и ще го приема.“
„Остани скрит, докато обричаш душата ми на страдание, и ще те намеря.“
„Ще те унищожа.“
Рампата се заиздига и ги изведе в широка зала с нисък таван.
Пълна с трупове на влечуги. Гниещи, вонящи, сред локви ихор и смрадлива кръв. Двайсет, може би повече.
К’Чаин Че’Малле. Създателите на този град.
С прерязани гърла. Избити като козли на олтар.
Отвъд тях в стръмна спирала нагоре водеше рампа. Никой не промълви и дума, докато се провираха предпазливо, всеки по свой път, през касапницата. С Таксилиан начело започнаха да се изкачват.
Призракът видя как Брет спря, наведе се и прокара пръст по засъхналата кръв. Облиза го и се усмихна.
Втора книга
Гълтачи на диаманти и геми