7.
Блудния газеше през наводнения тунел и си спомняше телата, пръснати някога тук, поклащащи се като трупи, докато плътта се стапяше на пихтия. Сега, щом пристъпеше напред, току изритваше настрани невидими кости. Тъмнината не предлагаше самота, нито забрава, нито място за сетен отдих. Тъмнината не бе нищо повече от дом за забравените. Затова саркофазите имат капаци и криптите са запечатани под камък, и гробниците — под насипи пръст. Тъмнината е гледката зад клепачите на затворените очи, не повече от отказ от светлина, щом подробностите престанат да са съществени.
Можеше да намери такъв свят. Трябваше само да затвори едното си останало око. Трябваше да подейства. Не разбираше защо не действа. Водата, хапливо студена, плискаше около бедрата му. Благодарен й беше за изтръпналостта, с която го даряваше. Въздухът беше зловонен, но той бе свикнал с това. Нищо не трябваше да го задържа тук, окован към този миг.
Разгръщаха се събития. Толкова много събития, а не всички от тях се задвижваха под допира му, не всички се извиваха под неговата воля. Гневът отстъпваше на страха. Беше издирил олтара, който Пернатата вещица бе посветила на него. Очаквал бе да намери душата й, безплътната й воля, обгърнала на вълни тези наводнени отломки. Но не беше намерил нищо, никого. Къде бе отишла тя?
Все още можеше да усети косата й под ръката си, вялата й борба, докато някаква частица от разума й напираше за сетна глътка въздух, за още един миг живот. Дланта му тръпнеше от ехото на смътните й гърчове, започнали в мига, в който се предаде и напълни дробовете си с вода, веднъж, дваж, като новородено, едва опитало даровете на непознат свят, за да се оттегли, да се хлъзне като змиорка назад в тъмното, където първото забравено нещо си самият ти.
Това не трябваше да го терзае. Беше акт на милост. Гангренясала, обезумяла — не й оставаше много време. Беше най-лекото и нежно бутване, ни най-малко мотивирано от жажда за мъст или от отвращение. Все пак тя като нищо можеше да го е проклела с онова свое последно издихание.
Душата й трябваше да плува сред тези черни води. Но Блудния знаеше, че е сам. Олтарната зала не му предлагаше нищо друго освен пустота.
Хлъзгавият под на тунела се спускаше надолу с всяка стъпка. Краката му изведнъж изгубиха опора, а водата се вдигна още по-високо, над гърдите му, покри раменете му и заплиска към гърлото му. Темето му се отри в зърнистия каменен таван, а след това той вече бе под водата и примига, за да махне щипането от очите си.
Избута се напред в сумрака. Водата стана солена и избледня, отразила от смътната си повърхност светли петна, които проблясваха като размътени спомени за мълнии. Усещаше тежкия напор на изменчиви течения и мигом разбра, че там горе, на тавана на този свят, наистина вилнее буря, но тук долу тя не можеше да му причини нищо. Провря се през гъстата тиня и закрачи по океанското дъно.
Тук нищо не гниеше и всичко, което не се стриваше на прах от огромните налягания, оставаше разпръснато под безцветните пелени тиня като вещи в необятна запусната стая. Всичко в това царство всяваше ужас. Времето тук губеше пътя си, скиташе се безцелно, докато непрестанният дъжд от отломки не го затиснеше долу на колене и след това не го затрупаше. Всичко — всеки — можеше да претърпи подобна съдба. Опасността, рискът бяха съвсем реални. Никое същество или разум не можеше да понесе задълго това място. Безсилието наслагваше съкрушителната си симфония и ужасяващата музика бе вечна.
Усети се, че крачи по дължината на гигантски скелет; разядените му ребра се извисяваха от двете му страни като колони на колонада, храм без покрив, затънал под собственото си безчувствено бреме. Подмина змиевидната линия канари, представляващи гръбнака на огромното същество. Малко по-напред четири скапули образуваха широк свод, от който като срутени стълбове стърчаха странни дълги кости. Едва успя да различи в полумрака масивната корона на тила на черепа на чудовището. Там, прочие, беше онзи, другият храм. Драгоценното хранилище на съзнание, пространството, настойчиво в пребиваването си, съществуванието, държащо на признание за съществуването си.