— Питаш ме дали ще изпитвам носталгия, Оссерк? Носталгия към стая, в която все още съм?
— Не е ли това последният дар на смъртта?
Тя вдигна ръце и му показа юмруците си.
— Слез тук долу и получи точно този дар, Оссерк. Познавам това тяло — това лице, което ми показваш сега. Познавам изкусителя и го познавам твърде добре. Слез тук долу — не ти ли липсва прегръдката ми?
И в ужасяващата вярност на сънищата, Оссерк се изкиска. С онзи смях, който се врязва в жертвата си, който стиска за гърлото. Презрителен, лишен от съпричастие. Смях, който казва: „Вече си без значение за мен. Виждам болката ти и това ме развеселява. Виждам как не можеш да се измъкнеш от същото онова, от което тъй лесно избягах: заблудата, че все още имаме значение един за друг.“
Толкова много в смеха на един сън, да.
— Емурлан е раздробен — каза той. — И повечето му късове вече са мъртви като този. Мен ли ще обвиниш? Аномандър? Скабандари?
— Соченето ти с пръст не ме засяга. Онзи, който обвинява, няма нищо за губене и има всичко за криене.
— Но все пак се съюзи с Аномандър…
— Той също беше безразличен към вината. Съюзихме се, да, за да спасим каквото можехме.
— Толкова по-зле тогава, че ви изпреварих — каза Оссерк.
— Къде са отишли хората, Оссерк? След като си унищожил града им.
Той вдигна вежди.
— Ами, никъде. — Махна широко с ръка към редиците могили. — Отказах им мига за… носталгия.
— Слез тук долу — изхриптя тя. Трепереше. — Смъртта ти отдавна е просрочена.
— И други са съгласни с това — призна той. — Всъщност точно затова се задържам тук. Само един портал е оцелял. Не, не този, през който премина ти — той вече е рухнал.
— А кой те очаква там, Оссерк?
— Ходещия по ръба.
Килмандарос оголи огромните си зъби в широка усмивка. А след това смехът й изригна към него. И тя продължи напред. Викът му след нея прозвуча изненадано:
— Какво правиш? Той е гневен. Не разбираш ли? Той е разгневен!
— А това е мой сън — прошепна тя. — Където всичко, което е било, тепърва ще бъде.
И все пак се зачуди. В края на краищата нямаше никакъв спомен за това място. Нито за това, че среща Оссерк сред руините на Куралд Емурлан.
„Сънищата наистина се оказват притеснителни понякога“, помисли си.
— Облаци на хоризонта. Черни, и настъпват на разкъсани редици. — Сторми потърка очи, след което изгледа Геслер. Лицето му бе зачервено. — Що за глупав сън е това?
— Откъде да знам? Има шарлатани, които трупат богатства от тълкуването на сънища на глупаци. Защо не пробваш при някой от тях?
— Глупак ли ме наричаш?
— Само ако ми изпълниш съвета, Сторми.
— Все едно, точно затова виех.
Геслер се наведе напред и разчисти халбите и всичко останало по масата, за да отвори място за нашарените си с белези ръце.
— Да заспиш насред запой е достатъчно непростително. Да се събудиш с крясъци — е, това си беше направо противно. Накара половината идиоти тук да се хванат за сърцата.
— Не трябваше да се скатаваме от маневрите, Гес.
— Не почвай пак. Не беше така. Самопредложихме се да идем да намерим Хелиан. — Кимна към третата особа на масата: от нея се виждаше само темето и слепналата се от разлятата бира коса. Хърканията й бръмчаха в дървото на масата като сто пчели, зачовъркали болно дърво. — И виж, намерихме я, само дето не е във форма да си води отделението. Всъщност не е във форма за нищо. Може да я ограбят, да я изнасилят, дори да я убият. Трябва да стоим да я пазим.
Сторми се оригна и се почеса по брадата.
— Не беше забавен сън просто.
— Кога за последно си спомняш да си имал забавен сън?
— Не знам. Май от доста време не съм. Но тях може би просто ги забравяме. Може би помним само лошите.
Геслер отново напълни халбите.
— Значи иде буря. Впечатляваща деликатност има в тия твои сънища. Чак пророчески са. Ти сънуваш шепота на боговете, Сторми.
— В добро настроение си, няма що, Гес. Напомни ми да не ти разправям повече за сънищата си.
— Аз и сега не исках да ми разправяш за тях. Заради крясъка беше.
— Не е крясък, казах ти. Вой беше.
— Каква е разликата?
Навъсен, Сторми посегна за халбата си.
— В това, че понякога боговете може би не шепнат.
— Космати жени още тормозят сънищата ти, а?
Ботъл отвори очи и за малко да хвърли нож в лицето й. Вместо това бавно примига.
— Добър ден, капитане. Изненадан съм, че не сте…
— Извинявай, войник, не ми ли намигна току-що?