Той се надигна рязко на нара.
— Намигване ли беше това, капитане? Сигурна ли сте?
Фарадан Сорт се обърна, измърмори под нос и закрачи към вратата на спалното.
Щом вратата зад нея се затвори, Ботъл се отпусна намръщен. Това, че се е забъркал с офицерска глава — добре, беше си просто навик. Не, това, което го притесняваше, бе фактът, че изведнъж се почувства несигурен дали тя изобщо бе проговорила. Въпросът пък изобщо не беше на място, не и от устата на Фарадан Сорт. Всъщност съмняваше се, че тя изобщо знае точно за това негово проклятие — как можеше да знае? Нямаше и един жив глупак, който да споделя с офицер. Особено с офицери, които убиват жестоко и без никаква причина два талантливи и щастливо женени скорпиона. А щом като тя всъщност знаеше нещо, значи някой беше пробутал тази информация в замяна на нещо друго. Услуга, сделка, което бе ни повече, ни по-малко предателство зад гърба на всеки редови войник в легиона.
Кой беше толкова подъл, че да направи такова нещо?
Ботъл отвори очи и се огледа. Беше сам в спалното. Фидлър беше извел отделението за полевото упражнение, учението срещу новосформираните батальони на Брис Бедикт. Ботъл с хленч и мрънкане се беше оплакал от болен стомах и се измъкна. Не беше за него това безсмислено пълзене из храсти и орна земя. Освен това не беше толкова отдавна, когато убиваха ледерии не на игра. Като нищо можеше някой — и от двете страни — да забрави, че всички вече са приятели. Работата бе там, че той се оказа първият достатъчно бърз със стомашните оплаквания, тъй че никой друг не можа да ги пробута… Беше уловил завистливия поглед на Смайлс, с който отдавна бе свикнал, разбира се, след като винаги се оказваше по-бърз от нея в скатаването.
Смайлс. Ботъл прикова поглед в леглото й и го огледа, присвил подозрително очи. Въртенето на номера й беше присъщо, нали? Да, а и кой друг му гонеше карез?
Стъпи на пода и — богове, колко студен бе този камък! — тръгна към леглото й.
Струваше си да подходи към нещата внимателно. Ако някой имаше навика да слага хитри капанчета по всичко, дето не иска другите да му го пипат, то това бе точно това съскащо побъркано коте с острите ками. Ботъл извади ножа си за ядене и започна да бърка под тънкия сламеник, като се наведе и заоглежда привидно безразборно стърчащите дебели сламки — всяка можеше да е намазана с отрова — сламките, както откри, се оказаха, м-м, безразборно стърчащи дебели сламки. „Опитва се да ме подмами към нещо… надушвам го.“
Смъкна се на колене и надникна отдолу. Нищо явно, а това го направи още по-подозрителен. Замърмори под нос и допълзя на колене до сандъчето й за вещи. Ледерийско — а не бяха дошли тук с ледерийски неща. Едва ли бе имала много време да го нагласи, не и особено хитро поне. Не, иглите и ножовете щяха да са скрити лошо.
Беше го предала, но щеше да съжали за това.
След като не намери нищо по повърхността на сандъка, пъхна върха на ножа в ключалката и заопитва механизма.
Откритието, че сандъкът изобщо не е заключен, го накара да замръзне от ужас и да затаи дъх. На челото му изби пот. „Капан, със сигурност. Убийствен капан. Смайлс не допуска никой до нещата си, о, не, не и тя. Само ако вдигна този капак, съм мъртъв.“
Обърна се рязко, чул скърцане на ботуши, и зяпна застаналия до леглото Коураб Билан Тену’алас.
— Дъх на Гуглата, войник, престани да ми се промъкваш така!
— Какво правиш? — попита Коураб.
— Аз ли? Ти какво правиш? Не ми казвай, че онази идиотщина вече е свършила…
— Не е. Изгубих си новия меч. Сержантът побесня и ме прати да се върна.
— Лош късмет, Коураб. Никаква слава днес за теб.
— Не съм и търсил — не беше истински бой, Ботъл. Не виждам смисъл в това. Нищо няма да научат, ако не си използваме мечовете и да избием няколкостотин от тях.
— Вярно. Има логика. Предложи го на Фидлър.
— Направих го. Точно преди да ме върне.
— Става все по-неразумен от ден на ден.
— Странно — каза Коураб, — точно това му казах и аз. Все едно, ти какво правиш? Това не е твоето легло.
— Много си схватлив, Коураб, добре. Гледай сега, работата е такава. Смайлс се опитва да ме убие.
— Тъй ли? Защо?
— На жените не им трябва повод, Коураб. Заложила е капани. Отрова, предполагам. Понеже се скатах, разбираш ли? Нагласила е капан да ме убие.
— О. Хитро.
— Не достатъчно хитро, приятел. Защото ти вече си тук.
— Тук съм, да.
Ботъл се отдръпна от сандъчето.
— Отключено е. Тъй че искам да вдигнеш капака.
Коураб се приближи и вдигна капака.
След като се съвзе от стряскането, Ботъл допълзя и надникна вътре.
— Сега какво? — попита зад него Коураб. — Това упражнение ли беше?