— Упражнение ли?
— Да.
— Не, Коураб… богове, колко странно… виж това снаряжение! Тия дрехи.
— Ами, имах предвид, искаш ли да отворя сандъчето на Смайлс след това?
— Какво?
— Това е на Кътъл. Ти си до леглото на Кътъл, Ботъл. — И посочи. — На Смайлс е онова ей там.
— Аха — измърмори Ботъл, стана и пусна капака. — Това обяснява препаската.
— О… тъй ли?
Двамата се спогледаха.
— Та колко точно копелета казваш, че си направил досега?
— Какво?
— Какво?
— Каза ли нещо току-що, Коураб?
— Какво?
— Преди това.
— Преди какво?
— Нещо за копелета.
— Копеле ли ме наричаш? — попита Коураб и лицето му потъмня.
— Не, разбира се, че не. Откъде ще знам?
— Как…
— Не е моя работа, нали? — Ботъл го плесна по якото рамо и тръгна да си намери ботушите. — Аз излизам.
— Нали каза, че си болен.
— Вече съм по-добре.
След като се измъкна — като най-вероятно едва избегна да бъде пребит до смърт от най-големия отдельонен юмрук заради някакво жалко недоразумение, — Ботъл погледна ядосано към следобедното слънце и тръгна. „Добре, паразит такъв, вече внимавам. Накъде?“
„Крайно време беше. Вече хранех съмнения…“
„Бързак! Откога ги въртиш тия игри с Мокра? Имаш ли представа как ще ни болят черепите до довечера?“
„Спокойно, намерил съм нещо за това. Ботъл, трябваш ми при Стария дворец. Аз съм долу в криптите.“
„Там ти е мястото.“
„За първи път някой изразява това чувство, Ботъл. Кажи ми, като стигнеш.“
„Какво правиш в криптите, Бързи Бен?“
„При Цеданса съм. Трябва да видиш това, Ботъл.“
„Намери ли ги?“
„Кои?“
„Синн и Гръб. Чух, че изчезнали.“
„Не, те не са тук и няма никаква следа някой да е бил тук от доста време. Вече казах на адюнктата, двамата малки пакостници са заминали.“
„Заминали? Къде са заминали?“
„Представа нямам. Но са заминали.“
„Лоша новина за адюнктата — губи си маговете…“
„Има мен. Друг не й трябва.“
„И всичките ми страхове са облекчени.“
„Може да не си разбрал, Ботъл, но неслучайно те питах за космата любовница.“
„Ревност ли?“
„Побързай и ела тука, за да мога да те удуша. Не е ревност. Макар че като си помисля, дори не мога да си спомня кога за последен път…“
„Каза, че имало причина, Бързак. Да я чуем.“
„Какво ти разправя Детсмел?“
„Какво? Нищо. Е…“
„Ха, знаех си! Не му вярвай, Ботъл. Той си няма представа — никаква — какво се е задействало тук.“
„Знаеш ли, Бързи Бен, м-м… все едно. Така, вече съм в двора. Сега накъде?“
„Някой вижда ли те?“
„Не ми каза да го правя крадешком!“
„Някой вижда ли се наоколо?“
Ботъл се огледа. Крилата на Стария дворец бяха затънали дълбоко в калта, варта се беше напукала или просто опадала и бе оголила напукани тухлени стени. Избуяла трева поглъщаше старите каменни пътеки. Нещо като площад от лявата страна сега се беше превърнало в плитко езеро. Въздухът бе изпълнен с кръжащи насекоми.
„Не.“
„Добре. Сега следвай указанията ми точно, Ботъл.“
„Сигурен ли си? В смисъл, канех се да игнорирам всяка трета посока, която ми подадеш.“
„Фидлър трябва да поговори малко с теб, войник. За правилата на поведение с Висши магове.“
„Виж, Бързи Бен, ако искаш да го намеря този Цеданс, остави ме. Имам нюх за такива неща.“
„Знаех си!“
„Какво си знаел? Просто казах, че…“
„Тя ти шепне в ухото…“
„Богове на бездната, Бързи Бен! Шумовете, които издава тя, не са шепот. Не са думи дори. Не…“
„Дава ти видения, нали? Образи от собствените й спомени. Сцени.“
„Откъде знаеш?“
„Разкажи ми някое.“
„Това пък какво ти влиза в работата?“
„Избери едно, проклет да си.“
Ботъл плесна един комар на лицето си. Някои щяха да са по-лесни от други, знаеше го. По-лесни, защото бяха празни откъм смисъл. Повечето спомени бяха такива, подозираше той. Замръзнали сцени. Пътеки из джунгла, лай на четирикраки маймуни от скалите. Загръщащата топлина на нощта, докато зверовете ръмжат в тъмното. Но имаше един, който непрекъснато се връщаше, в неизброими варианти.
Внезапно разцъфнала небесна синева, миризма на сол. Тихо шумолене на вълни по бял коралов плаж. Бездиханни стъпки по брега, сред хор от възбудени викове и бърборене. Кулминацията на страховити пътувания по суша, където сякаш никога повече нямаше да има дом. А след това, като внезапен дар… „Бреговете, Бързак. Ярко слънце, горещ пясък под краката. Връщане у дома… макар този дом никога да не е посещаван преди. И изведнъж те се събират, за да започнат да строят лодки.“
„Лодки?“
„Винаги лодки. Острови. Места, където тъмните ловци не дебнат в нощта. Места, където могат да са в… безопасност.“