„Ерес…“
„Живееха за моретата. Океаните. Дошли от големите континенти, съществуваха в бягство. Бреговете ги хранеха. Огромната пустош отвъд рифовете ги зовеше.“
„Лодки ли? Какви лодки?“
„Различно е… невинаги пътувам в една и съща група. Еднодръвки. Тръстикови лодки и бамбукови салове. Мехове, свързани с пръти — като гнезда сред нападали дървета. Бързи Бен, Ерес’ал… те бяха умни, по-умни, отколкото може би си мислиш. Не бяха много по-различни от нас, колкото може би изглежда. Те завладяха целия свят.“
„И какво им се случи после?“
Ботъл сви рамене.
„Не знам. Мисля, че може би ние им се случихме.“
Беше намерил порутен вход. Тръгна по тъмни влажни коридори, а след това по тясно стълбище, извиващо се на спирала надолу до площадка, пълна с дълбока до глезените вода. Зацапа из нея, приближаваше се безпогрешно към пулсиращата утайка от древна сила. „Домове, Плочи, Твърдини, Скитане… всичко това звучи съвсем просто, нали, Бързи Бен? Логично. Но морските пътища? В какво се вместват те? Или зовът на ветровете? Работата е, че ние виждаме себе си като великите преселници, като дръзките пътешественици и откриватели. Но Ерес’ал, Висш маг, те го направиха първи. Няма място, на което да сме стъпили на този свят, където те да не са стъпили първи. Унизителна мисъл, нали?“ Стигна до тесен тунел с неравен под, по който между локвите се очертаваха островчета. Отпред го зовеше гигантски портал с надвиснал каменен трегер. Пристъпи към него и видя пътеката и широката платформа в края й, където стоеше Бързия Бен.
— Добре, ето ме, Бързи Бен. С подгизнали крака.
Огромната зала бе окъпана в златиста светлина, която се издигаше като мъгла от Плочите, разстилащи се от диска. Бързия Бен, кривнал глава, гледаше приближаващия се по каменната пътека Ботъл със странен поглед.
— Какво има?
Той примига, след това посочи с широк жест.
— Огледай се, Ботъл. Цедансът е жив.
— Което означава, че?
— Надявах се, че ти би могъл да кажеш. Магията тук би трябвало да гасне. Ние отприщихме лабиринти в края на краищата. Донесохме Драконовата колода. Затръшнахме вратата на Хаоса. Все едно да донесеш колелото на племе, което е използвало само шейни и носилки — сред маговете в това кралство имаше революция. Дори за жреците всичко се е преобърнало с главата надолу — би било хубаво да вкараме шпионин сред култа на Блудния. Все едно, това място би трябвало да умира, Ботъл.
Ботъл се огледа. Една Плоча наблизо показваше разпръснати кости, изваяни като отпечатъци в каменната повърхност, отпечатъци, които сияеха все едно, че е пълна с жарава. На друга по-натам се виждаше празен трон. Но най-ярката Плоча издигаше образа си над плоската повърхност, тъй че той се рееше във въздуха и кръжеше триизмерен. Дракон с широко разперени криле и разтворена паст.
— Дъх на Гуглата! — измърмори той и едва успя да потисне трепета си.
— Твоите морски пътища, Ботъл — каза Бързия Бен. — Карат ме да мисля за Маел.
— Ами, трудно е да не си помислиш за Маел в този град, Висш маг.
— Знаеш значи.
Ботъл кимна.
— Това дори не е толкова притеснително, колкото случващото се в Малазанската империя. Издигането на Малик Рел, джисталеца.
Ботъл го погледна намръщено.
— Как може онова да е по-притеснително от това да намериш Древен бог, застанал до ледерийския трон?
— Той не стои до трона. Стои до Техол. Доколкото разбирам, тази връзка съществува от доста време. Криенето на Маел тук, старанието му да остане незабелязан. Но той няма думата, когато някой смъртен успее да се докопа отчасти до силата му и започне да налага отстъпки.
— Древният бог на моретата винаги е бил жаден бог — каза Ботъл. — И дъщеря му не е много по-добра.
— Беру?
— Коя друга? Господарката на чистите морета е иронична титла. Винаги е добре — добави той, като погледна накриво Плочата на дракона, — човек да не приема нещата толкова буквално.
— Мисля си да помоля адюнктата да те издигне за Висш маг — каза Бързия Бен.
— Не — отсече Ботъл.
— Дай ми причина. И да не е от онези жалките, за другарството и колко си бил нужен в отделението на Фид.
— Добре. Да видим какво мислиш за тая тогава. Държиш ме там, където съм… като твоя ашик в дупката.
Лъскавите очи на Висшия маг се присвиха и той се усмихна.
— Може да не те харесвам много, Ботъл, но понякога… харесвам това, което казваш.
— Браво на теб. Е, можем ли да се махаме вече оттук?
— Мисля, че е време да напускаме — отрони тя.
Уидал присви очи към нея, след това потърка наболата си брада.
— По-удобна квартира ли искаш, мила?
— Не, тъпако. Имам предвид да напускаме. Ловците на кости, този град, всичко. Ти направи каквото трябваше. Аз направих каквото трябваше — жалкото ми семейство от изтърсаци на Рейк вече го няма. Нищо не ни задържа повече тук. Освен това не ми харесва как вървят нещата — добави тя.