— Онова четене…
— Безсмислено. — Очите й се впиха в неговите. — Приличам ли на Кралицата на Върховен дом Мрак?
Уидал се поколеба.
— Скъп ли ти е животът, мъжо?
— Щом искаш да напуснем, добре, не очаквам някой да се опита да ни спре. Можем да си платим превоз… донякъде. — Изведнъж се намръщи. — Чакай, Санд. Къде ще идем?
Навъсена, тя стана и закрачи из малката им, оскъдно обзаведена стая.
— Помниш ли шейките? На онзи остров затвор?
— Да. Ония, дето използваха андийски думи за някои неща.
— Които почитат брега, да.
— Е? — попита той.
— Които също така, изглежда, мислят, че брегът умира.
— Може би този, който познават — искам да кажа, винаги има някакъв бряг.
— Вдигане на морските нива.
— Да.
— Тези морски нива — продължи тя, застанала пред прозореца и загледана навън, — са се задържали неестествено ниски… от много време.
— Нима?
— Омтоуз Феллак. Ритуалите на леда. Джагътите и тяхната война с Т’лан Имасс. Огромните ледени полета се топят, Уидал. — Обърна се към него. — Ти си мекрос — виждал си морски бури в разлива Фент. Океаните са в хаос. Сезоните са объркани. Наводнения, суши, паразити. А къде иска адюнктата да заведе армията? На изток. До Коланси. Но преобладаващото мнение тук в Ледер е, че Коланси преживява ужасна суша. — Тъмните й очи се присвиха. — Виждал ли си някога цял народ да гладува, да умира от жажда?
— Не. А ти?
— Аз съм стара, съпруже. Помня Селен Гара, народ разклонение на андиите в родния ми свят. Живееха в горите. Докато горите не умряха. Молихме ги тогава да дойдат в Карканас. В градовете на света. Те отказаха. Сърцата им се били скъсали, така казваха. Светът им беше умрял, затова избраха да умрат с него. Андарист ги молеше… — Погледът й се замъгли и тя отново се обърна към прозореца. — Да, Уидал, ще ти отговоря. Виждала съм. И не искам да го видя отново.
— Добре. Къде тогава?
— Ще започнем с посещение на шейките.
— Какво имат да ти кажат те, Санд? Изкривени спомени. Невежи предразсъдъци.
— Уидал. Аз паднах в битка. Воювахме с К’Чаин Че’Малле. Докато Тайст Едур не ни предадоха. Избиха ни. Явно не са били толкова старателни, колкото може би е трябвало да са. Някои андии оцеляха. И изглежда, онзи район е бил обитаван не само от К’Чаин Че’Малле. Имало е хора.
— Шейките.
— Хора, които са щели да станат шейките, след като приемат андиите. След като митовете и легендите на двете групи се смесят и станат неразличими. — Помълча за миг. — Но дори тогава трябва да е имало някакво разцепление. Освен ако, разбира се, Тайст Андий на Блуроуз са били по-ранно население, миграция, различна от нашата. Но си мисля следното: някои от шейките, с Тайст Андий сред тях, са се отделили и са тръгнали навътре в сушата. Те са създали Блуроуз, теокрация, съсредоточена върху култа към Чернокрилия господар. Аномандър Рейк, Сина на Тъмата.
— Не е ли също толкова възможно — подхвърли Уидал — всички Тайст Андий да са напуснали? И да са останали само шейките, хилави и със смесена кръв тук-там може би, но иначе просто човешки същества, вече обаче притежаващи това оплетено кълбо от митове?
Тя го погледна намръщено.
— Това е идея, съпруже. Оцелелите Тайст Андий са използвали хората, поне в началото, за да си възвърнат силата — да останат живи на този непознат свят, дори да се скрият от ловните групи на Едур. А после, след като най-сетне са преценили, че са готови и че е безопасно, всички са напуснали.
— Но шейките нямаше ли да са ги отхвърлили? Сказанията им? Думите им? В края на краищата те определено не почитат Тайст Андий, нали? Почитат брега — и трябва да признаеш, тази тяхна религия е странна. Да се молиш на ивица плаж и разни такива.
— И точно това ме интересува повече от онези оцелели Тайст Андий. И точно затова искам да говоря с техните стари, с вещиците и магьосниците им.
— Детсмел описа ужасните скелети, които отделението им и Синн намерили в северния край на острова. Полувлечуги, полухора. Извратени…
— И бързо са били убити, премахнати. Покварата на К’Чаин Че’Малле, Уидал. Тъй че, преди ние Тайст да дойдем, те са живели в сянката на Че’Малле. И не е било в изолация. Не, имало е някаква форма на контакт, някакъв вид връзка. Трябва да е имало.
Той се замисли над това, все още несигурен накъде я отвеждат мислите й. Защо беше станало толкова важно да разкрие тайните на шейките?
— Сандалат, защо вие, тайстите, воювахте срещу К’Чаин Че’Малле?