— Любимецът ни е разочарован — прошепна Телораст.
— Това е лошо — отвърна с шепот Кърдъл.
— Трябва да му намерим жена.
— Или дете за ядене.
— Те не ядат деца, Кърдъл.
— Някоя друга благина тогава.
— Бутилка!
— Бутилка, да, това е добре!
Двете тръгнаха да търсят.
Банашар остана да чака.
Корик насочи арбалета си в тила на съгледвача с шлема. Пръстът му се стегна на железния спусък.
Върхът на нож увисна пред дясното му око.
— Имам заповед да те убия, ако убиеш някой — прошепна Смайлс.
Той отдръпна пръста си.
— Имаш на Качулатия топките. Освен това можеше да е злополука.
— О, видях го много добре, Корик. Пръстът ти съвсем случайно се плъзга така точно на спусъка. А после хоп, върхът на моя нож се плъзга — нова злополука. Трагедии! Ще те изгорим на клада по обичая на сетите, обещавам ти.
Той сниши арбалета и се превъртя на една страна, извън погледа на тромавия съгледвач долу на пътеката.
— Точно така, съвсем на място, Смайлс. Клада за човек от народ, който живее в степите. Ние обичаме погребенията да включват всички. Изгаряме цели села и изпепеляваме земята на левги околовръст.
Тя примига, след това сви рамене.
— Каквото правите там с мъртвите тогава.
Той заслиза по склона и Смайлс го последва.
— Мой ред е — каза му, след като стигнаха до дерето. — Връщай се горе.
— Защо изчака да слезем чак долу, за да ми го кажеш?
Тя само се ухили.
Остави го да се катери нагоре към позицията, а самата тя пое през шубраците. Не че ледерийските съгледвачи бяха особено зле. Просто тяхната традиция на водене на война ги държеше затворени в представата за големи армии, сблъскващи се на открито поле. Съгледвачите се включваха само за да намерят вражеските лагери. Идеята за враг, който може да се слее с околния пейзаж като малазанците, или дори че врагът би могъл да раздели силите си, да избягва преки сблъсъци и да изтощава ледериите с набези, засади и накъсване на снабдителните линии — това изобщо не беше част от военното им мислене.
Тайст Едур бяха много по-корави. Бойният им стил беше много по-близък до малазанския, което вероятно обясняваше защо едурите бяха завладели ледериите още с първия удар.
Разбира се, малазанците можеха да дадат твърд отпор в генерално сражение, но беше логично първо да деморализират и отслабят противника си.
Тези ледерии имаха още много да учат. В края на краищата малазанците един ден можеше да се върнат. Не Ловците на кости, но армиите на императрицата. Ново кралство за завладяване, нов континент за подчиняване. Ако крал Техол искаше да запази това, което има, щеше да е по-добре брат му да командва една схватлива и гадна армия, която знае как да се изправи срещу малазанските морски пехотинци, тежка пехота, отдельонни магове, сапьори с муниции и прилична конница.
Смайлс вече се приближаваше към скрития лагер. „Горкият Брис Бедикт. Най-добре да се предадат веднага.“
— Ако беше малко по-грозна, със сигурност щях да те убия.
Тя се спря намръщена.
— Не бързаш да се обявиш, войник.
Войникът, който се показа пред погледа й, беше тъмнокож, като се изключеше розовото петно, обезобразило половината му лице и повечето от челото. Тежкият арбалет в ръцете му бе зареден, но без стрела в жлеба.
Смайлс го подмина.
— Като стана дума за грозни, не ми напускаш кошмарите, Гълстрийм, знаеш ли?
Той закрачи след нея.
— Какво да правя, като съм толкова популярен сред дамите. Особено ледерийските.
Въпреки петното у Гълстрийм наистина имаше нещо, което караше жените да се позаглеждат в него. Смайлс подозираше, че в жилите му може да има малко тайстандийска кръв. Очите с форма на бадеми, които сякаш никога не се спираха на един цвят. Начинът, по който се движеше — все едно разполагаше с цялото време на света, — и това, че според слуховете бил доста надарен. Тя поклати глава да прогони глупавите мисли и рече:
— Съгледвачите им минаха покрай нас, без да забележат нищо — останаха главно на пътеката. Тъй че Юмрука може да ни задвижи. Скачаме с рев на главната колона, и толкова.
Докато го казваше, влязоха в лагера — няколкостотин войници, насядали или налягали кротко между дървета, пънове и храсти.
Смайлс тръгна към Кенеб да докладва.
Юмрукът седеше на сгъваемо лагерно столче и с върха на камата си стържеше кал от петите на ботушите си. На няколко крачки от него се беше излегнал сержант Фидлър и дремеше, а зад него седеше кръстосал крака сержант Балм и някак объркано оглеждаше късия си меч. Наблизо чакаха дванайсетима тежки, струпани на група, и като че ли си сравняваха изпънатите длани. „Броят си космите на пръстите, бас държа.“