— Но не сме — изтъкна Смайлс. — Изиграха ни, Корик.
— Мързеливци — изтъкна Тар. — Самоуверени. Фидлър беше прав.
— Разбира се, че беше прав — каза Смайлс. — Той е Фидлър. Това винаги е проблем. Началниците никога не слушат хората с опит. Все едно са два различни свята, говорят си на различни езици.
Спря, като видя как я гледат двамата.
— Какво?
— Нищо — отвърна Тар. — Само дето… много умно наблюдение беше, Смайлс.
— О, и това ви изненада двамата?
— Мен ме изненада — призна Корик.
Тя го изгледа намръщено.
Но вътрешно беше доволна. „Точно така. Не съм глупачката, която си мислите, че съм. Не съм глупачката, която никой не мисли, че… Всички мислят, че съм, имам предвид. Все едно, те са глупаците.“
Тримата забързаха, но много преди да стигнат до частта, всичко беше свършило.
Ледерийската засада хвана хората на Кенеб, докато слизаха по гористия склон, който се стесняваше в овраг, преди да стигне до равното. Вражеските редици се вдигнаха от двете страни от бързо изкопаните ровове и пуснаха няколкостотин стрели без пера и с меки глинени топки вместо остри железни върхове. Ако изстрелите бяха истински, половината малазанци щяха да са нападали, мъртви или ранени. Още няколко залпа и останалите щяха да са извън строя.
Брис Бедикт изигра сцена сред дюдюканията и виковете на ледериите, като отиде до Юмрук Кенеб и драсна с натопения си в боя пръст червена резка върху кожената му кираса.
— Съжалявам, Юмрук, но сте очистени.
— Така е, командире — призна Кенеб. — Триста Ловци на кости, ликвидирани в капан. Много добра работа. Макар да подозирам, че осветлява урок, който тепърва трябва да се научи.
Усмивката на Брис малко повехна.
— Юмрук? Боя се, че не ви разбирам.
— Понякога тактиката налага жестоки жертви, командире. Особено когато е закъсняла и не може да се направи нищо.
— Моля?
Изведнъж отвъд ледерийските части зазвучаха рогове — от всички страни.
— Триста мъртви Ловци на кости, командире — каза Кенеб, — и осемстотин мъртви ледерии, включително главнокомандващият им. Не е идеалното и за двете страни, но във война адюнктата вероятно ще го преглътне.
Брис въздъхна и лицето му помръкна.
— Разбрахме урока, Юмрук Кенеб. Моите комплименти към адюнктата.
В този момент се приближи Фидлър.
— Юмрук, дължите на мен и отделението ми две нощи отпуск, сър.
Кенеб се усмихна широко на Брис Бедикт.
— Колкото и да е благодарна адюнктата за комплиментите, командире, всъщност те са за сержанта тук.
— А, разбирам.
— Още един урок за размисъл: слушайте ветераните, независимо от ранга им.
— Е, значи ще трябва да издиря малкото ни останали ветерани — каза Брис. — Все пак, Юмрук, струва ми се, че жертването на триста ваши войници е загуба, която трудно можете да си позволите, независимо от изхода на боя.
— Вярно е. Оттам и коментара ми за лошия разчет във времето. Очевидно щях да предпочета да избегна всякакъв контакт с бойците ви. Но тъй като всички ние предпочитаме тази вечер да спим в истински легла, реших, че ще е по-поучително да приема сблъсъка. — И добави с усмивка: — Сега всички можем да се върнем в Ледерас.
Брис извади кърпа, намокри я от манерката си, а след това се доближи до Юмрук Кенеб и грижливо почисти резката червена боя.
Капитан Фарадан Сорт влезе в кабинета на Кайндли и завари колегата си да стои до писалището си и да зяпа огромната купчина косми на него.
— Богове на бездната, какво е това?
Кайндли я погледна.
— На какво ти прилича?
— На косми.
— Правилно. Животински косми, доколкото мога да преценя. От различни домашни животни.
— Вони ужасно. Какво търси това на писалището ти?
— Добър въпрос. Кажи, лейтенант Поурс беше ли във външния кабинет?
Тя поклати глава.
— Никой нямаше.
Той изсумтя.
— Крие се, предполагам.
— Съмнявам се, че той би направил такова нещо, Кайндли…
— О, не пряко. Но един фургон империали съм готов да заложа, че е замесен. Мисли се за много умен тоя лейтенант.
— Ако има нещо, което много цени, стъпчи го под петата си. Аз така се разправям с някой, от когото очаквам да ми създаде неприятност. Беше в Седемте града и до ден-днешен ме гледа скръбно.
— Скръбно ли? Сериозно?
— Сериозно.
— Това е… изключителен съвет, Фарадан. Благодаря ти.
— Няма нищо. Все едно, дойдох да разбера дали си намерил двамата опърничави магове.
— Не. Трябва да включим Висш маг Бързия Бен в търсенето, мисля. Стига да си струва да ги търсим.
Тя се обърна и отиде до прозореца.
— Кайндли, Синн спаси много, много хора в Ю’Гатан. Направи го в нощта на щурма и отново с оцелелите под града. Брат й, ефрейтор Шард, е извън себе си от притеснение. Безразсъдна е, да, но не мисля, че това непременно е слабост.