— А адюнктата, изглежда, има отчаяна нужда от магове — рече Кайндли. — Защо?
Тя сви рамене.
— Не знам нищо повече от теб, Кайндли. Скоро ще тръгнем в поход, далече от удобствата на Ледерас.
Той изсумтя.
— Никога не оставяй войник да затъне в удобства. Това винаги води до неприятности. Права е да ни поразмърда задниците. Все пак щеше да е по-спокойно, ако знаехме накъде тръгваме.
— И още по-спокойно, ако имахме повече от един полупобъркан Висш маг за поддръжка на осем хиляди войници. — Тя помълча. — Няма да си намерим друг Бийк, криещ се сред отделенията. Имахме си вече чудото, Кайндли.
— Започваш да се отчайваш като Блистиг.
— Прав си. Извинявай. Просто се тревожех за Синн, нищо повече.
— Тогава намери Бързия Бен. Накарай го да се разтърси из ония дупки или както там им казваха…
— Лабиринти.
— Точно.
Тя въздъхна и тръгна към вратата.
— Ще ти пратя Поурс, ако го видя.
— Няма да го видиш. Но рано или късно ще се покаже за глътка въздух. Лейтенанта го остави на мен.
Сержант Синтър и сестра й играеха далхонийския вариант на кокалчета с Бадан Грук. Кокалчетата от човешки пръсти бяха излъскани от употреба и лъщяха с цвета на кехлибар. Според легендата бяха на трима търговци от Ли Хенг, които дошли в селото и ги хванали да крадат. Изгубили бяха не само ръцете си, естествено. Далхонийците не се интересуваха много от назиданията. Предпочитаха нещо по-съществено. Освен това екзекутирането на глупаците отваряше път да дойдат други заблудени, а всички обичаха хубавото публично изтезание.
Това било преди нещата да се цивилизоват, разбира се. Келанвед беше сложил край на изтезанията. „Една държава, прилагаща изтезание, окуражава варварството и не заслужава нищо по-добро от това да понесе плодовете на собствените си ексцесии.“ Твърдеше се, че това били думи на самия император, макар Синтър да имаше съмнения. Звучеше прекалено… литературно, особено от устата на един проклет далхонийски крадец.
Все едно, след идването на цивилизацията животът беше престанал да е особено забавен или поне така мърмореха старите. Но пък те винаги мърмореха. Мърморенето беше последната възможна кариера, преди да умреш от старост, наградата за това, че си живял много дълго, предполагаше тя. Не очакваше да надживее кариерата си като войник. Интересното беше да се гледа как точно зелените, новобранците, най-много мърмореха. Ветераните си кротуваха. Тъй че цялото това мрънкане може би беше в двата края на живота, младите и старите хванати в същия капан на хронично недоволство.
Кисуеър събра кокалчетата и ги хвърли.
— Ха! Горкият Бадан Грук — изобщо не можеш да се мериш с това, хайде да те видим!
Беше доста добро хвърляне, длъжна бе да признае Синтър. Четирите основни фигури и само две липсващи греди за истински мост. Бадан трябваше да направи почти съвършено хвърляне, за да излезе над Кисуеър.
— Аз ще спра тук, казах. Хвърли ги, Бадан. И без да мамиш.
— Не мамя — отвърна той и събра кокалчетата.
— Какво си сложи току-що в шепата тогава?
Бадан я отвори и се намръщи.
— Лепнат! Нищо чудно, че получи това мятане!
— Ако е било намазано, значи е от последното хвърляне на сестра ми — отвърна Кисуеър.
— Дъх на Гуглата — въздъхна Синтър. — Вижте, глупаци такива, всички мамим. В кръвта ни е. Тъй че трябва да приемем, че никой от нас няма да си признае, че точно той е използвал лепилото, за да залепнат. Почисти ги и да продължим.
Двамата се укротиха, а Синтър се постара да скрие облекчението си. Проклетото лепило беше стояло много дълго в кесията й, цапаше я и тя още го усещаше на пръстите си. Скришом опря ръце на бедрата си и ги затърка, уж за да се стопли.
Кисуеър я погледна измъчено. В проклетата казарма беше горещо като в пещ за сушене на глави.
Направиха се, че не чуват тропота на ботуши, когато някой закрачи към масата им. Бадан Грук хвърли кокалчетата — и удари шест от шестте фигури.
— Видяхте ли това! Вижте! — Усмивката на Бадан беше много широка и много фалшива. — Вижте, двете, вижте какво се падна!
Но вместо това те гледаха него, защото измамниците не можеха да го изтърпят дълго — ще замигат, ще се изпотят, ще замърдат на стола.
— Вижте! — повтори той и посочи, но подканата прозвуча повече като молба и той изведнъж се отпусна назад и вдигна ръце. — Чисти пръсти, милички…
— Това ще е за първи път — каза дошлият до масата им.
Лицето на Бадан Грук изрази обида и невинност, със съвсем лека нотка възмущение.