— Не сте справедлив, сър. Видяхте хвърлянето ми — можете да видите и пръстите ми. Чисти, колкото може да са. Никакво лепило, катран или восък. Войниците не може да са вмирисани и мръсни — лошо е за духа.
— Сигурен ли си за това?
Синтър се завъртя в стола си.
— С какво можем да ви помогнем, лейтенант Поурс?
Мъжът примига изненадано.
— Бъркате ме, сержант Синтър. Аз съм капитан…
— Кайндли ни го показаха, сър.
— Мисля, че заповядах да си отрежете косата.
— Направихме го — отвърна Кисуеър. — Израсна пак. Далхонийска черта, от кръвта е, неприязън… това ли е думата, Синт? Ами да. Неприязън. Към лошо подстригване. Подстрижем се и косата ни упорито израства пак, до по-добър вид. Става за една нощ, сър.
— Може да ви е удобно да вярвате, че не съм капитан Кайндли — каза Поурс. — Че не съм всъщност мъжът, когото са ви посочили. Но можете ли да сте сигурни, че са ви посочили истинския? Ако е сочил лейтенант Поурс, примерно. Той си пада по гадните шеги. Направо е отвратителен. Може да е очаквал да се възползва от вас — черта му е, подозирам. В кръвта.
— И кой може да ни е посочил тогава, сър?
— Ами, всеки друг.
— Но лейтенант Поурс не е жена, нали?
— Не е, разбира се, но…
— Соченето го направи жена — продължи Синтър.
— А, но тя може да е сочила лейтенант Поурс, след като сте питали за прекия си началник. Добре — добави Поурс, — след като си изяснихме това, искам да проверя дали вие двете сте наддали на тегло, както ви беше заповядано.
Кисуеър и Синтър се отпуснаха назад и го изгледаха.
Той им отвърна с широка усмивка.
— Сър. Как точно смятате да направите това? — попита Синтър.
Усмивката се смени със стъписване.
— Да не си въобразявате, че капитанът ви е някакъв мръсен похотлив дъртак, сержант? Не, надявам се! Не, ще дойдете в кабинета ми на деветата камбана тази вечер. Ще се съблечете по бельо във външния кабинет. Когато сте готови, ще почукате и щом чуете гласа ми, влизате незабавно. Ясен ли съм, войници?
— Тъй вярно, сър — отвърна Синтър.
— Значи до деветата камбана.
Офицерът закрачи към изхода.
— Колко мислиш, че ще продължи това, Синт? — попита Кисуеър, след като Поурс напусна спалното.
— Още сме в началото. — Тя се усмихна и събра кокалчетата. — Бадан, понеже излезе от играта затова, че мамиш прекалено явно, искам да ми свършиш една работа — е, не кой знае каква работа всъщност. Все едно, искам да излезеш в града и да ми намериш двете най-дебели и грозни курви, които можеш.
— Не ми харесва много накъде отива всичко това — измърмори Бадан Грук.
— Чуй се само — сгълча го Синтър. — Остаряваш.
— Какво каза тя?
Сандалат Друкорлат се намръщи.
— Чудеше се защо сме чакали толкова дълго.
Уидал изпъшка.
— Тази жена, Санд…
— Да. — Тя спря на прага и погледна ядосано трите нахти, свити под перваза на прозореца. Дългите им черни мускулести ръце бяха прегърнати и оформяха въже от крайници и торсове отдолу, с три тъпи глави в неравен ред, с присвити и гледащи подозрително очи отгоре. — С тях какво?
— Мисля, че идват с нас — отвърна Уидал. — Само дето не знаят къде отиваме, разбира се.
— Вържи ги. Заключи ги. Направи нещо. Просто ги задръж тук, мъжо. Те са нелепи.
— Не са мои любимци.
Тя скръсти ръце.
— Тъй ли? Тогава защо непрекъснато стоят в краката ти?
— Представа нямам, честно.
— На кого са?
Той ги изгледа продължително. Нито една от нахтите не искаше да срещне погледа му. Жалка картинка.
— Уидал.
— Добре. Мисля, че са любимци на Маел.
— Маел?!
— Да. Молех му се, разбираш ли. И те се появиха. На острова. Или може би се появиха, преди да започна да се моля — не помня. Но ме измъкнаха от оня остров и това беше работа на Маел.
— Тогава му ги върни!
— Това с молитвите не действа точно така, Санд.
— Майката да ни благослови — въздъхна тя и влезе. — Стягай багажа — тръгваме още тази нощ.
— Тази нощ ли? Ще е тъмно, Санд!
Тя го застреля със същия поглед, който бе хвърлила на Райнд, Пюл и Мейп.
„Тъмно, да. Все едно.“
Най-лошото беше, че когато се обърна, улови съчувствие в лъскавите очички на нахтите. Гледаха го като опечалени на погребение. „Е, човек се учи да приема съчувствие откъдето може.“
— Ако това е нов лабиринт — прошепна Гръб, — май предпочитам да бяхме запазили старите.
Синн беше притихнала, както беше през по-голямата част от този цял ден или повече, докато скитаха из този ужасен свят.
Във всички посоки се изпъваше обрулена от ветрове пустиня. Пътят, по който вървяха, я прорязваше прав като копие. Тук-там встрани от пътя зърваха полета от камъни, които можеше да са били някога жилища, и останки от кошари или дворни стени от печени на слънце тухли, но нищо не растеше тук, нищичко. Въздухът беше кисел, миришеше на горящ дзифт, и това не беше особено изненадващо, след като на хоризонта се издигаха черни стълбове дим.