По самия път, построен от натрошени камъни и може би стъкло, се натъкваха на сцени на опустошение. Изгорели коли и фургони, опърлени дрехи и разхвърляни мебели. Овъглени трупове с извити като дървесни корени крайници и длани като птичи крака, зяпнали усти и празни очни кухини, взрени в пустото небе. Около тях се въргаляха усукани парчета метал, които Гръб не можеше да свърже с нищо познато.
Дишането беше раздрало гърлото му, а хапливият сутрешен студ бе отстъпил на изгаряща жега. Той се тътреше след Синн и гледаше как сянката й се издължава в изпъната, нарисувана от катран фигура. Сякаш виждаше жената, в която тя щеше да се превърне един ден. Осъзна, че страхът му за нея се усилва — а мълчанието й го усилваше още повече.
— И с мен ли ще си няма? — попита я.
Тя само го погледна през рамо. За миг.
Скоро отново щеше да стане студено. Беше изгубил твърде много течност, за да преживее още една нощ в треперене.
— Трябва да си направим бивак, Синн. Да запалим огън…
Тя се изсмя горчиво, но не се обърна.
— Огън. Да. Огън. Кажи ми, Гръб, в какво вярваш?
— Какво?
— Някои неща са по-реални от други. За всекиго. За всеки е различно, винаги различно. Кое е най-реалното за тебе?
— Не можем да оцелеем тук, това е най-реалното, Синн. Трябва ни вода. Храна. Подслон.
Тя кимна.
— Точно това ни казва този лабиринт, Гръб. Точно това. Това, в което вярваш, трябва да е свързано с оцеляването. Не стига по-далече, нали? А ако ти кажа, че е било същото почти за всеки? Преди градовете, преди хората да изобретят забогатяването.
— Забогатяването ли? Не разбирам за какво говориш.
— Преди някои хора да открият други неща, в които да вярват. Преди да направят тези неща по-реални от всичко останало. Преди да решат, че е добре дори да убиват заради тях. Или да заробват хора. Или да ги държат глупави и бедни. — Тя го погледна рязко. — Знаеш ли, че имах за учител Танно? Сънебродник.
— Нищо не знам за тях. Жреци от Седемте града, нали?
— Веднъж той ми каза, че една невързана душа може да се удави в мъдрост.
— Какво?!
— Мъдростта нараства с отхвърлянето на вярвания, докато не се пререже и последното въже и изведнъж не заплуваш на воля. Само че, понеже очите са широко отворени, веднага виждаш, че не можеш да плуваш в това, в което си. Можеш само да потънеш. Точно затова най-хитрите религии толкова упорито държат последователите си в невежество. Знанието е отрова. Мъдростта е бездънна. Невежеството те задържа в плитчините. Всеки Танно един ден предприема последно сънебродство. Срязват последното въже и душата не може да се върне. Когато стане това, другите Танно скърбят, защото знаят, че сънебродникът се е удавил.
Устата му бе твърде пресъхнала, гърлото му — твърде раздрано, но и да не беше така, знаеше, че няма да може да отговори нищо на това. Знаеше собственото си невежество в края на краищата.
— Огледай се наоколо, Гръб. Виждаш ли? Никакви дарове няма тук. Виж тези глупави тела и техните глупави товари с вещи. Последното нещо, което е било реално за тях, единственото нещо, е било огънят.
Вниманието му бе привлечено от облак прах, издигнал се косо, като златист саван. Нещо вървеше в посока, която щеше да се пресече с този път. Стадо ли? Войска?
— Огънят не е дарът, който си мислиш, че е, Гръб.
— Без него ще умрем тази нощ.
— Трябва да останем на този път.
— Защо?
— За да разберем докъде води.
— Значи ще умрем тук.
— Тази земя, Гръб, има щедри спомени — каза тя.
Войската се появи малко преди залез. Теглени от коне колесници и огромни каруци, тежко натоварени с плячка. Воините бяха тъмнокожи, високи и тънки, облечени в бронзова броня. Според Гръб трябваше да са хиляда, може би повече. Видя копиеносци, стрелци и нещо като тежка пехота, въоръжени със сърповидни брадви и къси извити мечове.
Пресякоха пътя все едно бяха слепи за него и когато Гръб се взря в тях, с изненада осъзна, че фигурите, конете и колесниците са някак смътно прозрачни. „Те са призраци.“
— Тези ли са спомените на тая земя? — попита той застаналата до него Синн.
— Да.
— Могат ли да ни видят?
Тя посочи една колесница, която бе изтрополила пред тях, но сега обръщаше по нареждане на мъжа зад колесничаря. Спря срещу тях.
— Виж го — той е жрец. Не може да ни види, но ни усеща. Светостта невинаги е на място, Гръб. Понякога е това, което преминава.
Той потръпна и се присви.