— Спри това, Синн. Ние не сме богове.
— Да, не сме. По-скоро сме като божествени пратеници. — И тя се засмя.
Жрецът беше скочил от колесницата — Гръб вече можеше да види засъхналата кръв по спиците на високите колелета и видя къде се набиват остриетата по време на бой, за да стърчат от главините. Масова атака с такива колесници щеше да причини ужасна касапница.
Мъжът с ястребово лице се приближаваше към тях, опипваше въздуха с ръце като слепец.
Гръб понечи да отстъпи назад, но Синн го хвана за лакътя и го задържа здраво.
— Недей — промълви тя. — Позволи му да докосне божественото, Гръб. Позволи му да получи своя дар на мъдрост.
Жрецът беше вдигнал ръце. Зад него цялата войска беше спряла и Гръб успя да види нещо като цар или може би пълководец, изправен на една огромна пищно украсена колесница, за да може да гледа странното кривене на жреца.
— Никаква мъдрост не можем да му дадем — каза Гръб. — Синн…
— Не бъди глупав. Просто стой тук. Почакай. Не е нужно да правим нищо.
Двете протегнати ръце се доближиха. Дланите бяха опръскани със засъхнала кръв. Но нямаше никакви мазоли по тях.
— Той не е никакъв воин — изсъска Гръб.
— Не е — съгласи се Синн. — Но обича кръвта.
Дланите замръзнаха във въздуха, плъзнаха се напред и безпогрешно се притиснаха в челата им.
Гръб видя как очите на жреца се разшириха и мигновено разбра, че мъжът провижда — вижда през този път и разрухата по него — към век или отдавна отминал, или предстоящ: века, в който Гръб и Синн съществуваха, плътни и реални.
Жрецът залитна назад и нададе вой.
Смехът на Синн беше суров.
— Той видя какво е реално! Видя! — Обърна се към Гръб и очите й блеснаха. — Бъдещето е пустиня! И път! И нямат край глупавите войни, безумното избиване… — Обърна се отново и изпъна пръст към виещия жрец, който залиташе назад към колесницата си. — Той вярваше в слънчевия бог! Вярваше в безсмъртието — на слава, на богатство — златни поля, тучни градини, сладки дъждове и безконечно течащи сладки реки! Вярваше, че неговите хора са — ха! — избрани! Всички го вярват, разбираш ли? Те, ние, всички! Видя ли нашия дар, Гръб? Видя ли какво знание го завладя? Святото убежище на невежеството — разбито е! Градина в пустошта, захвърлена сред морета от мъдрост! Не е ли посланието ни божествено?
Гръб не мислеше, че са му останали повече сълзи. Грешеше.
Войската и жрецът й, и кралят й побягнаха, бясно като вятъра. Но преди това се появиха роби и струпаха каменна грамада. А след това я обкръжиха с жертвени дарове: делви с бира, вино и мед, фурми, смокини, самуни хляб и два козела с прерязани гърла, от които по пясъка се лееше кръв.
Пиршеството бе призрачно, но Синн увери Гръб, че ще ги засити. Божествените дарове, каза тя, изобщо не били дарове. Получателят трябвало да плати за тях.
— И той го направи, нали, Гръб? Ох, как го направи.
Блудния пристъпи в огромната безподобна зала. Свършила беше безметежността на спомените, доволното разбуждане на по-ярки дни, чиито цветове отдавна бяха избелели, мъртви почти. Ашици се промуши на стъпка зад него, както подобаваше за старата му роля и за ролята, която предстоеше.
Тя беше будна, изгърбена над разпилени кости. Пленена в игрите на добра и на зла съдба, гениалните, обвързващи дарове на Секул Лат, Господаря на Владението на слепия шанс — Събарящия, Сплетника, Разсипника. Твърде глупава, за да проумее, че се опълчва в хвърлянето на Господаря, на самите закони на вселената, които бяха всъщност далеч по-непредвидими, отколкото можеше да повярва който и да е смъртен.
Блудния пристъпи към нея и изрита неописуемата фигура настрани.
Лицето й се изопна в маска на гняв. Тя се изправи, вдигна ръце… а след това замръзна, щом очите й се приковаха в Блудния.
— Килмандарос.
Видя страха, трепнал в очите й.
— Дойдох да поговорим за дракони — каза й той.
8.
В продължилите през целия ми съзнателен живот изследвания на десетки видове мравки, които може да се намерят в тропическите гори на Дал Хон, съм стигнал до убеждението, че всички форми на живот са въвлечени в борба за оцеляване и че във всеки отделен вид съществува набор от естествени, но променливи тенденции на физическо състояние и поведение, което на свой ред натежава за или против в битката за оцеляване и възпроизвеждане. По-нататък, подозрението ми е, че в акта на възпроизводство тези черти се предават. При продължително наблюдение можем да установим, че лошите черти намаляват вероятността както за оцеляване, така и за възпроизводство. На базата на тези възгледи желая да предложа на вниманието на моите колеги учени на това благородно събрание закон за оцеляването, отнасящ се за всички форми на живот. Но преди да направя това, трябва да добавя още едно съображение, извлечено от неопровержимите поведенчески характеристики на, в случая с моето научно поле, мравките. Без изключение успехът на една форма на живот най-често предизвиква опустошителен популационен колапс сред конкурентите и понякога — пълно изчезване. Което унищожение на съперници би могло всъщност да е определящ белег на успеха.