Дали това беше поредното лобно място? Не беше сигурна, но нещо й нашепваше, че всички тези натрошени кости принадлежат на един-единствен чудовищно голям звяр. „Дракон? Помисли си за Гнездата, за Вкоренените. Изваяни като дракони… дъх на зората, може ли това да е религията на К’Чаин Че’Малле? Почитане на дракони?“
Изглеждаше донякъде логично — не бяха ли тези влечуги физически подобни на митичните зверове? Макар никога да не беше виждала дракон, дори сред нейния народ имаше легенди и всъщност тя помнеше една приказка, която й бяха разказвали като дете — накъсана и объркана история, която се разказваше рядко, защото не беше особено забавна. „Дракони плуват в небето. Зъби секат и кръв се лее като дъжд. Дракони воюваха едни с други в безбройна чет, а земята долу и всичко, що обитаваше по нея, се свиваше от страх. Дъхът на драконите палеше пожар в небето…“
Най-сетне стигнаха при чакащия ги Саг’Чурок. Щом Гунт Мач спря, Калит се смъкна на земята и краката й едва не се огънаха под нея. Изправи се и огледа наоколо.
Парчета от череп. Огромните зъби разядени и нацепени. Все едно съществото просто бе раздробено с един удар.
Погледна нагоре и видя, точно над себе си, тъмна точица, която се въртеше в кръг. „Показва се. Това тук, това е важно.“ Най-сетне разбра какво толкова бе възбудило К’Чаин Че’Малле. Не страх. Не гняв. „Предчувствие. Очакват нещо от мен.“
С усилие надви мигновено обзелата я паника. С пресъхнала уста и някак странно бездомна вътре в собственото си тяло, тя се залута сред полето от кости. Имаше жлебове, издълбани в натрошените плочки на черепа, следи от хапания или от нокти. Намери един изкъртен зъб и го издърпа от паяжината треви, тежък като кривак в ръцете й. Избелял от слънцето и излъскан от едната страна, очукан и с цвета на кехлибар от другата. Още малко и щеше да се разсмее — част от нея никога не беше вярвала в дракони.
К’Чаин Че’Малле останаха на почтително разстояние и я наблюдаваха. „Какво искате от мен? Трябва ли да се моля? Да вдигна каменна грамада? Да пусна кръв?“ Търсещият й поглед се спря на нещо — голям къс от тила на черепа, а забит в него… Приближи се и се наведе.
Зъб, почти като този, който носеше, само че по-голям и странно обезцветен. Слънцето не бе успяло да го избели. Зърната пясък, които носеше вятърът, не бяха протрили емайла му. Дъждът не бе излъскал повърхността му. Беше откъснат от корена си, толкова дълбоко се беше забил в драконовия череп. И имаше ръждив оттенък.
Остави долу зъба, който носеше, и коленичи. Пръстите й опипаха червеникавия зъб. Хладен като метал, студ, опълчил се на слънцето и изгарящия му зной. Повърхността напомни на Калит за вкаменено дърво. Зачуди се на какво ли същество трябва да е принадлежал… „Железен дракон? Но как е възможно това?“ Опита се да извади зъба, но той не искаше да помръдне.
Саг’Чурок заговори в ума й със странно заглъхващ глас.
„Дестраянт, на това място е трудно да те достигна. Ума ти. Отатаралът ни се опълчва.“
— Кое?
„Няма един-единствен бог. Никога не може да има един-единствен бог. За да има едно лице, трябва да има друго. На’Рук не го виждат точно в тези термини, разбира се. Те говорят за сили на противопоставяне, за необходимостта от напрежение. Всичко, което обвързва, трябва да е обвързано към два фокуса, най-малко. Дори да съществува, един самотен бог, изолиран в своето съвършенство, ще осъзнае необходимостта от сила извън него самия, извън неговото всезнание. Ако всичко остане вътре в себе си, дестраянт — изключително в себе си тоест, — то тогава няма никаква причина да съществува каквото и да е, никаква причина за самото сътворение. Ако всичко е подредено, незасегнато от хаоса, то вселената, която е била, е и ще бъде, е без смисъл. Без стойност. Богът бързо би осъзнал, следователно, че собственото му съществуване също е без смисъл, и би престанал да съществува. Би се покорил на логиката на отчаянието.“
Тя оглеждаше ръждивия зъб. Думите на Саг’Чурок шепнеха в главата й.
— Съжалявам — въздъхна Калит. — Не разбирам.
Но пък може би разбираше.
К’Чаин Че’Малле продължи:
„В своето знание богът би разбрал необходимостта от онова, което е извън него, извън прекия му контрол. В това напрежение ще се намери смисълът. В тази борба ще се роди стойността. Ако така устройва теб и твоя вид, дестраянт, запълни етера с богове, с богини, с Първи герои, духове и демони. Коленичи пред многото, но никога — никога, Калит — не поддържай вяра, че съществува само един бог, че всичко, което е, пребивава в този бог. Придържаш ли се към такава вяра, то тогава по всеки път на разсъждение, който следва, не можеш да не заключиш, че този твой единствен бог е прокълнат, същество на невъзможни аспирации и оглушителна несправедливост, капризно в жестокостта си, сляпо за милостта и лишено от жалост. Не ме разбирай погрешно. Избери да обитаваш в този свой бог колкото искаш, но същевременно се постарай да признаеш, че има «друг», че има съществуване извън твоя бог. И ако твоят бог има лице, то тогава и онзи другият има. В това осъзнаване, дестраянт, ще можеш да схванеш свободата, която е в самата сърцевина на целия живот: че изборът е единственият морален акт и че всичко, което някой избира, може да бъде съдено в морален контекст само ако този избор е свободен.“