Свобода. Тази идея й се подиграваше.
— Какво… какво е този „отатарал“, за който спомена, Саг’Чурок?
„Поругани сме затова, че разкрихме лика на този друг бог — този бог на отрицанието. Вашият вид има погрешна представа за магията. Вие режете вените на други светове и пиете от кръвта, и това е вашето чародейство. Но не разбирате. Целият живот е чародейство. В самата си същност душата е магическа и всеки процес на химия, на почитание и на съдействие, на подчиняване и на борба — на всякакво въобразимо ниво — е съпричастен към магията. Унищожиш ли магията, унищожаваш живота. — Последва дълга пауза, а след това през Калит протече горчива насмешка. — Когато убиваме, ние убиваме магия. Прецени величината на това престъпление, ако смееш.“
„Питаш какво е отатарал? Отатарал е противоположното на магията. Отрицание спрямо сътворение, отсъствие спрямо присъствие. Ако животът е твоят бог, то отатарал е другият бог и този бог е смъртта. Но моля те, разбери, той не е враг. Той е необходимата проява на сила в опозиция. И двете са съществени, и двете са обвързани в природата на самото съществуване. Ние сме поругани затова, че разкриваме истината.“
„По-низшите същества на този и на всеки друг свят изобщо не оспорват това. Тяхното разбиране е безрезервно. Когато убиваме зверовете, живеещи на тази равнина, когато стягаме челюстите си около тила им. Когато стискаме силно, за да запушим гръкляна. Когато правим всичко това, ние гледаме, с вътрешно състрадание, с дълбоко разбиране, как светлината на живота напуска очите на жертвата ни. Виждаме как борбата отстъпва на приемането. И в своите души, дестраянт, ние плачем.“
Тя все още беше на колене, но по лицето й вече се стичаха сълзи, докато всичко, което чувстваше Саг’Чурок, протичаше през нея, горчиво като отрова, и се просмукваше дълбоко в душата й.
„Убиецът, драконът Отатарал, беше окован. Но ще бъде освободен. Те ще го освободят. Защото вярват, че могат да го държат под властта си. Не могат. Дестраянт, сега ще ни дадеш ли лицето на нашия бог?“
Тя се обърна.
— Как се очаква да направя това? Този дракон Отатарал ли е вашият бог?
„Не, дестраянт — отвърна с тъга Саг’Чурок. — Другият е.“
Тя прокара длани през възлите на сплъстената си коса.
— Това, което искате… това лице. — Калит поклати глава. — Трябва да е живо. Живо същество. Вие строите кули с форма на дракони, но тази вяра е рухнала, унищожена от провала. Били сте предадени, Саг’Чурок. Всички. — Обхвана с ръка лобното място. — Вижте тук — „другото“ е убило вашия бог.
Вече всички К’Чаин Че’Малле се бяха обърнали към нея.
— Моят народ също беше предаден. Изглежда, че все пак между всички нас има нещо общо — добави Калит с горчивина. — Това поне е някакво начало. — Огледа отново полето с разпилените кости. — Тук няма нищо за нас.
„Не разбираш, дестраянт. То е тук. Всичко е тук.“
— Какво искате да направя? — Отново бе готова да заплаче, но този път от безпомощност. — Те са само… кости.
Сепна се, щом Риток пристъпи напред и огромните остриета се вдигнаха заплашително.
Някаква безмълвна заповед видимо блъсна Ловеца в гърдите и той спря разтреперан, с полуразтворени челюсти.
Калит осъзна, че ако се провали, като нищо може да я убият. Да я посекат, както бяха направили с Червената маска, горкия глупак. Тези същества понасяха провала не по-добре от хората.
— Съжалявам — прошепна тя. — Но аз не вярвам в нищо. В никакви богове, в нищо. О, те може и да съществуват, но им е все едно за нас. И защо не? Ние унищожаваме, за да създадем. Но отричаме стойността на всичко, което унищожим, което прави унищожението по-поносимо за съвестта ни. Всичко, което пресъздаваме, за да ни устройва, е смалено, първоначалната му красота е изгубена завинаги. Нямаме ценностна система, която да не разорява света, която да не избива зверовете, с които го делим — все едно, че ние сме боговете. — Смъкна се на колене и стисна главата си с ръце. — Откъде идват тези мисли? Всичко беше толкова по-просто някога, тук — в ума ми — толкова по-просто. Духове долни, колко искам да се върна!