Докато осъзнае, че се удря в слепоочията, две грамадни ръце я сграбчиха за китките и я спряха. Тя вдигна глава и зяпна в смарагдовите очи на Гунт Мач.
И за първи път Щерката заговори в ума й:
„Отпусни се. Вдишай дълбоко моя дъх, дестраянт.“
Отчаяният дъх на Калит улови някаква странна лютива миризма, излъчена от Гунт Мач.
Светът се завъртя. Тя се килна назад и се просна на земята. Нещо се разгъна в черепа й, избуя като неземно цвете, отровно и мамещо… Калит се отскубна от тялото си, понесе се в пустото…
И се озова застанала върху студен влажен камък, ноздрите й бяха изпълнени с остра лютива миризма. Щом очите й се приспособиха към сумрака, тя извика и се олюля.
Над нея се извисяваше дракон, лъскавите му люспи бяха с цвят на ръжда. Огромни шипове бяха пронизали предните му крайници и задържаха съществото приковано за огромно чворесто дърво. Други шипове бяха забити в туловището му, но неимоверната му тежест ги беше разхлабила. Клинообразната му глава, голяма колкото фургон, висеше и от устата му капеше лига. Крилете му висяха смачкани като съборени от бурен вятър шатри. Прясна кръв се бе стекла в подножието на дървото, тъй че то се издигаше с прикованото за него чудовище като от блеснала червена локва.
„Убиецът, драконът Отатарал, беше окован. Но ще бъде освободен… — отекнаха в ума й думите на Саг’Чурок. — Те ще го освободят.“
Кои? Все едно, осъзна тя. Щеше да стане. Този дракон Отатарал щеше да бъде освободен, за да се развихри над света, над всички светове. Сила на отрицание, убиец на магия. И те щяха да изгубят властта си над него — само полудели глупци можеха да повярват, че е възможно да се зароби такава сила.
— Чакай — изсъска тя и мислите й препуснаха, — чакай. Сили в опозиция. Вземи едната — прикови я за дърво — и другата е изгубена. Не може да съществува, не може да оцелее, взряна в Бездната и невиждаща нищо, никого, никакъв враг. Затова сте изгубили своя бог, Саг’Чурок. Или, ако той все още е жив, хвърлен е в забвението на лудостта. Твърде сам. Сиротен… също като мен.
Прозрение някакво. Можеше ли да я доведе до нещо?
Калит се взря в дракона.
— Когато най-после бъдеш освободен, тогава може би твоето „друго“ ще се върне, за да се срази с теб отново. В тази вечна битка. — Но пък този план вече се беше провалил. Щеше отново да се провали, защото беше сгрешен — нещо беше сбъркано в него, нещо беше… неправилно. „Сили в опозиция, да, това го разбирам. И всички ние играем своите роли. Всеки от нас създава своите «други» и чертаем пътя на своя живот като този вечен боен поход, време на победи и време на загуби. Битки и рани, триумфи и горчиви поражения. В убежденията си заемаме своите укрепления. В жестокостта си изковаваме своя мир. В мира печелим своята самота.“
Някъде, далече зад нея, тялото на Калит лежеше проснато сред полумъртвите треви, захвърлено върху скалната твърд на Пустинните земи.
„То е тук. Всичко е тук.“
— Ние наистина сме прекършени. Ние сме… паднали.
Какво да се направи тогава, след като битката не може да бъде спечелена? Никакви отговори не изникваха. Единствената истина, извисила се пред нея, бе това потопено в кръв жертвоприношение, обречено да бъде отменено.
— Вярно ли е в такъв случай, че един свят без магия е мъртъв свят? Това ли обещаваш ти? Това ли е твоето бъдеще? Но не, защото когато най-сетне бъдеш освободен, твоят враг отново ще се пробуди и войната ще започне отново.
В този план нямаше никакво място за смъртни. Нужен бе нов път към бъдещето. За К’Чаин Че’Малле. За всички човешки същества във всяка империя, във всяко племе. Щом нищо не се променяше в смъртния свят, тогава нямаше да има край за конфликтите, за безконечните сили в опозиция, било то култури, религии или каквото и да е.
Представа си нямаше как може този разумен свят да е толкова глупав.
— Те искат вяра от мен. Религия. Искат да се върнат към суетата на праведността. Не мога да го направя. Не мога. Риток по-добре да ме убие, защото ще им предложа съвсем не това, което искат да чуят.
Изведнъж отправи поглед нагоре в безоблачното синьо небе, зной пропълзя по оголените й ръце и крака, вадички от засъхнали сълзи бяха оставили бразди по страните й. Изправи гръб. Мускулите й се бяха схванали. Горчив вкус бе полепнал на езика й.
К’Чаин Че’Малле продължаваха да се взират в нея.
— Добре — промълви тя. — Давам ви ето това. Намерете своята вяра един в друг. По-надалече не гледайте. Боговете ще воюват, а единственото, което ще правим ние, ще е да останем незабележими за тях. Ниско наведени. Движим се тихо. Извън погледите им. Ние сме мравки в тревата, гущери сред скалите. — Калит помълча. — Понякога, там отвън, ще намерите най-чистата изява на тази философия. Може би у един, може би у десет хиляди. Които не търсят никаква друга същност, никаква друга сила, никаква друга воля. Обвързани единствено от приятелство, от неотменима вярност. И все пак лишени от всякаква арогантност. Мъдри в смирението си. И този един, или десет хиляди, са на път. И един да е, подготвя се безпогрешно, не да размаха юмрук към небесата, а да вдигне самотна шепа, шепа, пълна със сълзи. — Усети се, че гледа с гняв гигантските влечуги. — Искате вяра? Искате някой или нещо, в което да вярвате? Не, не почитайте единия или десетте хиляди. Почитайте жертвата, която те ще направят, защото я правят в името на съпоставката — единствената кауза, за която си струва да се бориш и да умреш.