И й подаде ръка.
Тя я стисна под лакътя и той с лекота я вдигна на коня. Тя го прегърна през кръста, а той попита:
— Имаш ли нужда да си вземеш нещо, Сеток? От шатрата си?
— Не.
— Отпратете ги! — изръмжа Секара. — Вървете си, чуждоземни лъжци! Ак’рински шпиони! Вървете да тровите своите! Със страх — кажете им, че ние идем! Бялото лице на баргастите! И отново ще направим тази земя свой роден дом! Кажи им го, вещице! Те са нашествениците, не ние!
Сеток отдавна бе усетила усилващата се сред жените в клана неприязън. Твърде много привличаше очите на мъжете им. Дивостта й ги правеше жадни, любопитни — тя не беше сляпа за всичко това. Все пак това изригване на омраза и злъч я стъписа, уплаши я. Насили се да издържи на гневния поглед на Секара обаче и каза:
— Аз съм владетелката на хиляда сърца.
И щом го изрече, погледна с веща усмивка мъжа на Секара.
— Спри вече! — сопна й се Торент. — Живи ли искаш да ни одерат?
Секара бе извадила нож. Тълпата беше нараснала и вече ги обкръжаваше. И Сеток най-сетне видя, че в нея има много повече жени, отколкото мъже. Усети, че се присвива под изпълнените им с омраза погледи. И не бяха само съпруги. Това, че седеше притисната плътно в Торент, разпалваше огъня в очите на по-младите жени, девиците.
Кафал, пребледнялото му лице бе като ужасна пародия на бялата маска на воините, каза тихо:
— Ще отворя лабиринт. С помощта на Таламандас. Напускаме заедно, иначе ще ви убият тук, разбирате ли? Твърде късно е за Гадра — думите ти съдържаха твърде много истина, Сеток. Те са засрамени.
— Побързай тогава — изръмжа Торент.
— Таламандас — викна Кафал.
— Остави ги на съдбата им — измърмори съществото, беше се присвило като малък уплашен таласъм и трепереше, дърпано сякаш от невидими ръце.
— Не. Всички.
— Ще съжаляваш за щедростта си, Кафал.
— Лабиринтът, Таламандас.
Съществото изръмжа, след това се изправи и разпери широко тънките си ръце-пръчки.
— Кафал! — изсъска Сеток. — Почакай! Има нещо гад…
Нажежен до бяло огън изригна около тях с внезапен оглушителен рев. Конят изцвили, изправи се на задните си крака. Сеток се изпусна и полетя на земята. Изпепеляващ зной, изтръпващ студ. Толкова бързо, колкото се появиха, пламъците изчезнаха с трясък, който отекна в черепа й. Ритник от копито в бедрото я отпрати назад, болката запулсира. Последва непроницаем мрак или — помисли си тя стъписана — беше ослепяла. Очите й се втвърдиха в кухините като сварени яйца…
След това зърна някакъв смътен блясък, нещо размито, като отразена от острие светлина. Конят на Торент отстъпваше назад и тръскаше глава — воинът оул все още бе на седлото и тя го чу как изруга, докато се мъчеше да го удържи. Беше извадил ятагана си.
— Богове на бездната!
Викаше Кафал. Сеток се надигна. Камениста мокра земя, буци размекната плесенясала пръст или птича тор зажвакаха под нея, замириса й на изгоряла трева. Запълзя към размитото петно в сумрака, откъдето идваше гласът на магьосника, мъчеше се да надвие гаденето си.
— Глупак — изграчи немощно. — Трябваше да се вслушаш. Кафал…
— Таламандас. Той е… той е унищожен.
Вонята от нещо тлеещо вече бе по-силна и тя успя да различи блясъка на разпръснати въглени.
— Изгоря ли? Изгоря, нали? Грешният лабиринт — той го изяде, погълна го. Предупредих те, Кафал. Нещо е заразило лабиринтите ви…
— Не, Сеток — прекъсна я Кафал. — Не е така, както казваш. Знаем за тази отрова. Бяхме опазени от нея. Това е… различно. Духовете да ни пазят, изгубихме най-великия ни шаман…
— Не го знаеше, нали? Този портал. Това е различно от всичко, което си познавал, нали? Чуй ме! Това се опитвах да ти кажа!
Торент слезе от коня, мокасините му затупаха по меката, странно поддаваща земя.
— Млъкнете, и двамата. После ще спорите какво стана. Вслушайте се в ехото — мисля, че сме затворени в кухина под земята.
— Добре — каза Сеток и бавно се изправи. — Трябва да има изход.
— Откъде знаеш?
— Защото има прилепи.
— А аз имам тая проклета кобила! Кафал — пренеси ни някъде другаде!
— Не мога.
— Защо?
— Силата беше на Таламандас. Обвързване на споразумения, обещания, с безброй човешки богове. С Гуглата, Господаря на смъртта. Баргастките богове са млади, твърде млади. Аз… Не мога дори да ги усетя. Съжалявам, не знам къде сме.
— Прокълнат съм да вървя след глупаци!
Сеток потръпна от болката в този вик. „Горкият Торент. Ти тъкмо искаше да се махнеш оттам, да препуснеш. Далече. Глупавото ти чувство за чест настояваше да идеш при Туул. И виж сега…“
Дълго и тримата мълчаха, чуваше се само дъхът им и тревожното пръхтене на кобилата. Сеток се опита да долови някакво течение във въздуха, но нямаше нищо. Бедрото я болеше и тя седна. После избра произволна посока и запълзя. Пластът тор стана по-дебел, ръцете й затъваха до китките. След това се натъкна на каменна преграда. Изтри мръсотията от дланите си и заопипва с пръсти.