— Чакайте! Тези камъни са подредени — намерих стена.
Чу зад себе си шумолене, а след това — изщракване на кремък и желязо. Искри, след това лумна пламък. След няколко мига Торент бе запалил свещ и поднасяше пламъка към фитила на малък лагерен фенер. Кухината около тях придоби очертания.
Бе изградена от зидани камъни, тези отгоре бяха грамадни и вклинени помежду си в привидно безредие. Тук-там се виждаха кипящи петна от гроздове прилепи, които вече цвърчаха и пискаха възбудено.
— Вижте, ето там! — посочи Кафал.
Прилепите се трупаха до някакви цепнатини и се провираха през тях.
— Има изход.
Торент се изсмя горчиво.
— Погребани сме в гробница. Един ден ще проникнат крадци, ще намерят костите на двама мъже, дете и една проклета кобила. За да я яздим в света на мъртвите, или така може да си помислят поне. Но пък може да се зачудят на следите от дъвчене по всички освен една група кости и на драскотините и дупките в камъка. На малките кости от прилепи и на купищата изсъхнали лай…
— Избий си го това твое въображение, Торент — посъветва го Кафал. — Макар изходът навън да е само цепнатини, знаем, че външният свят е близо. Просто трябва да си прокопаем пътя навън.
— Това е зидана гробница или нещо много подобно, Кафал. Ако започнем да разкъртваме камъните, най-вероятно всичко ще се срути върху нас.
— Нямаме избор.
Той отиде до мястото, през което се бяха провирали прилепите, извади кама и започна да чегърта. След малко Торент се присъедини към него с ловния си нож.
Сеток остана да седи до фенера. Спомените за онзи бял огън я терзаеха. Главата я болеше, все едно горещината бе опърлила мозъка й. Бели петна пулсираха зад очите й. Не можеше да чуе приглушен вой — Вълците бяха изгубени за нея тук. „Що за свят сме намерили? Какво ни очаква отвъд тези каменни стени? Грее ли слънце отвън? Нажежава ли всичко до смърт, или този свят е вечно тъмен и безжизнен?“
„Е, някой е построил това място. Но… ако това наистина е гробница, къде са костите?“
Тя вдигна фенера и зашари със светлината по влажната земя под краката си. Тор, няколко камъка, паднали отгоре. И да беше имало тяло, положено тук, отдавна беше изгнило и се бе разпаднало на пръст. Нямаше остатъци от накити, игли и токи, които да издават някакво облекло.
— Това сигурно е отпреди хиляди години — промълви тя. — Нищо не е останало от погребания тук.
Отвърна й глухото мърморене на Торент, последвано от сумтенето на Кафал, който се обърна към нея.
— Тук, където ровим, Сеток — някой вече е влизал тук. Ако това е гробница, отдавна е била ограбена, опразнена е.
— Откога ограбването включва и самия труп?
— Торта на прилепите сигурно е киселинна — каза Кафал. — Сигурно е разяла костите. Работата е, че можем да изровим пътя си навън и едва ли всичко ще рухне върху нас…
— Не бъди толкова сигурен — каза Торент. — Трябва да направим достатъчно голяма дупка, за да измъкна и кобилата.
— По-добре се примири с мисълта, че ще се наложи да я убиеш.
— Не. Тя е оулски кон. Последният оулски кон и си е моя — не, ние принадлежим един на друг. И двамата сами. Ако тя трябва да умре, и аз ще умра с нея. Нека тази гробница да е нашият дом в света на смъртта.
— Доста мрачно си настроен — каза Кафал.
— Спечелил си е правото — промърмори Сеток, докато оглеждаше пода и бавно обикаляше в кръг. — Аха! — Наведе се и вдигна малко зеленясало кръгче. — Монета. Медна. — Остърга патината и вдигна монетата към светлината. Нито е ледерийска, нито от Болкандо обаче.
Кафал дойде при нея.
— Дай на мен, Сеток. Кланът ми събираше монети, за да си правим бронята от тях. Точно проклетата му ризница от монети замъкна баща ми на морското дъно.
Тя му я подаде.
Той я огледа от едната страна, после от другата, няколко пъти. Накрая въздъхна и й я върна.
— Не. Някаква императрица, струва ми се, с тази царствена осанка. Кръстосаните мечове на другата страна може да са Седемте града, но писмото е съвсем сбъркано. Това не е нашият свят, Сеток.
— Не си и мислех, че е.
— Хайде идвай, Кафал — обади се малко нервно Торент откъм стената.
Кафал се усмихна горчиво и се върна при него.
Силно скърцане, последвано от тежко изтупване, и в камерата лъхна прохладен, натежал от роса въздух.
— Подушвате ли? Това е проклета гора.
Сеток отиде при тях и вдигна фенера. „Нощ, хладно… по-хладно, отколкото Оул’дан.“