— Дървета — промълви тя, присвила очи към кривите стволове навън, едва видими на светлината.
Сигурно имаше блато там — чуваше крякането на жаби.
— Ако е нощ, какво правеха прилепите вътре? — зачуди се Торент.
— Може би е било едва привечер, когато дойдохме. Или пък тъкмо се съмва. — Кафал задърпа нов камък. — Помогни ми с този, Торент. Много е тежък за един човек — Сеток, моля те, стой назад, направи ни място.
Щом извлякоха камъка, се изтъркаляха още няколко. Един голям трегерен камък се откърти със стържене и двамата мъже отскочиха назад, преди да рухне на пода. Вдигнаха се облаци прах и от тавана на гробницата се разнесе ужасен грохот.
Кафал се закашля и махна на Сеток.
— Бързо! Навън!
Тя пропълзя над камъните с насълзени от прахта очи и се измъкна навън. Направи три крачки и се обърна. Чу трополене на падащи от тавана камъни, кобилата изцвили от болка. От зейналия отвор се появи Кафал, последван след миг от Торент, който бе успял някак да смъкне кобилата на колене. Бе стиснал юздите и с резки дърпания я затегли напред. Главата на животното се показа навън, очите блеснаха на отразената светлина.
Сеток никога не беше виждала кон да пълзи — не беше си и помисляла, че е възможно, но тази кобила се провираше през отвора, покрита с прах и вадички пот. Още камъни се срутиха зад животното и то изцвили от болка, задърпа напред, предните крака задращиха във въздуха, щом се надигна от ръба.
Няколко мига след като животното най-сетне се измъкна, обраслият с мъх покрив на гробницата рухна сред грохот и прах. Многолетните дървета, израснали върху него, се катурнаха с трясък на клони и шумолене на листа.
От хълбоците на кобилата се стичаше кръв. Торент я успокояваше и вече почистваше раните.
— Не е толкова зле — измърмори той. — Ако си беше счупила крак…
Сеток видя, че воинът трепери. Връзката, която бе изковал с окаяното си животно, заместваше всички онези, които така жестоко бе откъснал от младия си живот, и бързо се превръщаше в нещо чудовищно. „Ако тя трябва да умре, и аз ще умра с нея.“ Лудост, Торент. Това е просто един проклет кон, глупаво животно, чийто дух е прекършен от юзди и стремена. Ако си беше счупила крак, поне щяхме да се наядем добре.
Кафал огледа дърветата наоколо, после вдигна очи към небето.
— Никакви луни. А звездите изглеждат… мътни — и са малко. Не различавам никакви съзвездия.
— Тук няма вълци.
Той се обърна и я погледна.
— Призраците им са тук — каза тя. — Но… нито един жив. Тичали са тук за последно преди столетия. Столетия.
— Е, има изпражнения от сърни и следи — тъй че не са измрели от глад.
— Не са. Избити са. — Тя се присви зиморничаво. — Кажи ми, как точно трябва да работи умът на онези, които биха поискали да избият до крак всички вълци, които биха избрали никога повече да не чуят скръбния им вой или да видят — с трепет — глутница, изправена гордо на някой рид. Велики магьоснико, обясни ми това, защото не мога да го разбера.
Той сви рамене.
— Ние мразим съперниците, Сеток. Мразим да виждаме разбирането, грейнало в очите им. Не си виждала цивилизовани земи. Животните си отиват. И никога не се връщат. Оставят тишина, а тази тишина се запълва с бърборенето на нашия вид. При възможност ще убием дори и нощта. — Очите му се спряха на фенера в ръката й.
Тя се намръщи и го угаси.
Торент изруга във внезапно настъпилата тъмнина.
— Това не помага, дете на вълците. Ние палим огньове, но тъмнината остава — в умовете ни. Хвърлиш ли светлина вътре, няма да ти хареса това, което ще видиш.
Искаше й се да заплаче. За призраците. За себе си.
— Трябва да намерим път към дома.
Кафал въздъхна.
— Тук има сила. Непозната. Все пак навярно бих могъл да я използвам. Усещам я… накъсана, разбита. Мисля, че не е използвана от дълго, дълго време. — Огледа се. — Трябва да разчистя пространство. Да го осветя.
— Дори без Таламандас ли? — попита Торент.
— Той нямаше да ми е много от помощ тук — отвърна Кафал. — Всички негови връзки са прерязани. — Погледна Сеток. — Ти можеш да помогнеш, дете на вълците.
— Как?
— Призови вълчите призраци.
— Не — отвърна тя нещастно. — Нищо не мога да им дам в замяна.
— Може би изход. В друг свят, дори в нашия, където ще намерят живи събратя, където ще тичат невидими рамо до рамо с тях и ще си спомнят лова, старата вярност, искрите любов.
Тя го изгледа.
— Възможно ли е такова нещо?
— Не знам. Но нека опитаме. Не харесвам този свят. Дори тук, в гората, въздухът е покварен. Мръсен. По-голямата част от нощта е пред нас. Да направим каквото можем, за да се махнем, преди да изгрее слънцето. Преди да ни открият.
— Освети си мястото тогава — каза Сеток.