Навлезе сред дърветата и седна на един обрасъл с мъх ствол на паднало дърво. Не, не паднало, а прерязано чисто — никоя брадва не би могла да постигне такава точност. Защо тогава просто бе оставено тук?
— Това тук е лудост — прошепна Сеток.
Затвори очи и се помъчи да прогони мрачните мисли.
„Призраци! Вълци! Вслушайте се във воя на моя ум! Чуйте скръбта, гнева! Чуйте обещанието ми — ще ви изведа от този пъклен свят. Ще ви намеря събратя. Събратя с гореща кръв, топла козина, плача на новородени кутрета, ръмженето на съперници мъжкари — ще ви покажа степи, деца мои! Простори без край!“
И тогава ги усети: зверовете, които бяха паднали в болка и скръб тук, в същата тази гора, така отдавна. Първият дошъл при нея беше последният оцелял от онова време, хванат натясно и жестоко убит. Чу ехото от ръмжене на псета и викащи човешки гласове. Усети ужаса на вълка, отчаянието и безпомощното му объркване. Усети също как вълчата кръв се изля в разровената пръст, примирението му, разбирането му — в онзи сетен миг, — че ужасната му самота най-после свършва.
Умът й отново зави: безмълвен вой, който все пак накара враните по клоните да се пръснат с лудешко пляскане на криле. Вой, който смрази сърни и зайци по пътеките им, щом някакъв древен страх в душите им се пробуди за живот.
Отвърна й вълчи вой, от всички страни.
„Елате при мен! Съберете всичко, което е останало от силата ви!“
Шумът под дърветата се усили, докато воля и спомени напираха към нея през гъстата папрат. И тя с изумление усети, че са повече от един вид. Някои тъмни, с черна козина и ниски, с грейнали жълти очи; други високи до раменете й, дългокраки и със сребрист косъм, увенчан с абаносовочерно. И видя предците им, още по-едри, с къси муцуни и мускулести.
Прииждаха в невъобразими множества, всеки звяр понесъл смъртните си рани; копия стърчаха от гърла и ребра, кръв бликаше от дълбоките рани. Примки и капани дрънчаха и се влачеха от прекършени крака. Подпухнали от отрова… Виждаше с нарастващ ужас следи от такова ненавистно, злостно клане, че изпищя — писъкът сам се изтръгна от гърлото й.
Торент викаше, мъчеше се да удържи изпадналата в паника кобила, а вълчите призраци прииждаха — хиляди, стотици хиляди. Това беше стар свят и тук, пред нея, се събираше обзет от окаяна нужда за спасение данъкът, натрупан от неговите безумни победители, от триумфиращите му тирани.
О, имаше и други същества, подети от прииждащия прилив, зверове отдавна превърнали се в прах. Видя елени, бедерини, грамадни диви котки. Видя космати същества с широки глави и бивни, стърчащи от черни муцуни… „Толкова много, богове, толкова много…“
— Сеток! Спри! Силата е прекалено голяма — ще ни смаже!
Но тя беше изгубила всякакъв контрол. Изобщо не бе очаквала нещо такова. Натискът, който вече прииждаше от всички страни, заплашваше да я унищожи. Тя плачеше като последното дете на земята, последното живо същество, самотен свидетел на наследството, оставено от нейния вид. Това опустошение. Тази самоубийствена победа над самата природа.
— Сеток!
Изведнъж тя видя нещо, засияло пред нея: портал, нищожно малък, не повече от дупка в земята, където да се свре уплашено зверче. Вдигна треперещата си ръка и го посочи.
— Любими мои — прошепна. — Изходът. Направете го по-голям.
Бяха скитали далече извън залата на заколението, където сякаш бяха принесени в жертва десетки К’Чаин Че’Малле. Фенери, вградени в ниши по стените на коридорите, мятаха треперлива светлина по металните вътрешности, а от тавана висяха дебели кабели, от които капеше лепкава мазнина. Въздухът бе изпълнен с вонята на кисели изпарения и очите им сълзяха. Странични проходи водеха към помещения, пълни със странни, непонятни механизми, с хлъзгав от разлети масла под.
Таксилиан ги водеше все по-дълбоко в плетеницата от широки ниски коридори. На крачка зад него, Раутос чуваше тихото му мърморене, но не можеше да различи думите — боеше се, че Таксилиан може да е полудял. Това беше чужд свят, създаден от чужди същества. Усещането за разбиране им убягваше, а това пораждаше страх.
Зад Раутос, почти по петите му, вървеше Брет. Кашляше и едва си поемаше дъх, сякаш се задушаваше от нескончаемите си приказки за удавяне.
— Тунели! — съскаше тя. — Мразя тунели. Дупки, пещери. Тъмни — винаги тъмни. Къде ни води той? Минахме безброй рампи, водещи към по-горни нива — какво търси тоя глупак?
Раутос нямаше отговори, тъй че си мълчеше.
Зад Брет Шеб и Напет се дърлеха. Скоро щяха да стигнат до бой. Твърде много си приличаха. И двамата порочни, и двамата дълбоко неморални, и двамата родени предатели. На Раутос му се искаше да се убият — нямаше да им липсват.