„Чакало ги е поражение. Монотонен шепот, песен на люспи. Великата армия, изпратена оттук, е била унищожена. Останал е само един жалък ариергард. Стражите Дж’ан са извели Матроната на полето на падналите, за да я погребат там завинаги.“
„Таксилиан! Чуй ме. Това, което е безжизнено, не е непременно мъртво. Това, което пада, може да се вдигне отново. Внимавай — много внимавай — в това място…“
Но виковете му оставаха нечути. Затворен беше отвън, безпомощен с всичко, което разбираше, с този водопад от тайни, които пропадаха в бездна от невежество.
Вече знаеше как негодува в ума си Асейн, как копнее да избяга от собствената си плът. Искаше да се изтръгне от всичко, което я проваляше. Проклетата й плът, умиращите органи, самият й ум. Осъзнала беше, че тялото е затвор, но затвор обречен на жестока, неумолима развала. О, винаги съществува онзи последен полет, когато ръждясалите решетки престават да са преграда. Когато душата е свободна да отлети, да разпери криле в търсене на невидими брегове. Но с това освобождение — доколкото знаеше тя — всичко, което наричаше „себе си“, щеше да се изгуби. Асейн щеше да свърши. Да спре. А онова, което се раждаше от пепелта, не се интересуваше от живото, оставено назад, не се интересуваше от предишния свят на болка и страдание. Преобразяваше се в безразличие и всичко отминало — всичко принадлежало на свършилия вече тленен живот — не означаваше нищо за него. Не можеше да възприеме тази ужасна истина.
Въпреки това копнееше за смъртта. Копнееше да избяга от изсъхналата си коруба с цялата й бързо напредваща немощ, с цялата жалост на невъзвратимо прекършеното. Само страхът я задържаше — назад от тази издатина в осемстенната зала, назад от онова фатално пропадане към невидимия под някъде долу. И същият този страх пълзеше сега към нея. Демони обитаваха тази крепост. Боеше се от онова, което предстоеше.
На стъпка зад нея вървеше Ласт, уместно избрал да остане в ариергард. Раменете му бяха изгърбени, главата наведена, сякаш таванът на коридора бе много по-нисък, отколкото беше в действителност. Беше мъж, роден да отваря пространства, безгранични небеса, необятни простори. В този обитаван от духове лабиринт се чувстваше смален, почти осакатен. Замаята го обземаше на всяка извивка и завой. Виждаше как се стесняват стените. Усещаше металната грамада, надвиснала над всички тях, непоносимата тежест на безбройните етажи нагоре.
Изведнъж го споходи спомен от детството му. Помагаше на баща си — преди да дойдат дълбините, преди да му бъде отнето всичко, което изобщо бе важно за него — спомни си как помагаше на баща си да разглобят един сайвант зад конюшните. Разковаваха изкорубените дъски и ги трупаха до оградата на кошарата. Довършваха работа, започната преди няколко месеца, преди сеитбата. Някъде късно следобед приключиха и баща му му каза да подреди дъските според дължината и състоянието им.
И той почна да ги реди. Споменът след това се замъгли, докато не стигна до момента, в който вдигна една сива прогнила дъска, останала от работата от предния сезон. И видя, че е смазал мише гнездо. Сплетеното кълбо от сухи треви беше сплескано и зацапано с кръв и малки вътрешности. Голите розови мишлета бяха смачкани, единствената им капка жизнена кръв бе изтекла. Двете мишки лежаха безжизнени до тях.
Коленичил пред тази гледка, надвиснал над нея като някакъв закъснял бог, той зяпна това унищожено семейство. Глупаво беше да плаче, разбира се. Мишки имаше в изобилие — Блудния знаеше, дворните котки дебелееха. Толкова глупави бяха тези сълзи.
Да, беше още дете. Чувствителна възраст, несъмнено. А когато се мръкна, баща му го хвана за ръка и го заведе до малката могила: това се бе превърнало в ритуал за двамата, откакто бяха погребали майка му в земята. И когато баща му видя сълзи по бузите на сина си, го придърпа до гърдите си и каза: „Отдавна го чаках това.“
Да, нивата нагоре изглеждаха здраво построени, стените дебели и яки. Нямаше основания да си мисли, че всичко може да рухне от безгрижния замах на някое дете бог. Такива мисли можеха само да ядосат един мъж. Всяко дете щеше да го разбере.
И той крачеше, стиснал в юмруци грамадните си ръце.
Шеб беше съвсем сигурен, че е умрял в затвор или поне е стигнал толкова близо до смъртта, че килийният знахар просто е наредил да го занесат до варниците и да го хвърлят в купа затънали в бялата прах трупове. Разяждащата болка от варта сигурно го бе измъкнала от унеса на треската и той сигурно бе изпълзял, измъкнал се беше през хвърлените отгоре му тела.