Това точно не го помнеше. Но се беше измъкнал на свобода. Иначе щеше ли да е жив сега? Да върви до Напет? Не, той ги беше излъгал всички. Онези агенти на Хиванар, подали срещу него обвиненията в злоупотреби, адвокатите, които с подкуп го бяха измъкнали от Давенето (знаеше, че щеше да оцелее в него) и вместо това се постараха да го пратят в трудов лагер. Десет години каторжен труд — никой не преживяваше това.
„Освен мен. Шеб Неубиваемия. И един ден, Ксарантос Хиванар, ще се върна, за да ограбя останалото ти богатство. Все още знам каквото знам, нали? И ти ще платиш, за да си мълча. А този път аз няма да съм нехаен. Ще се погрижа трупът ти да легне в бедняшки ров. Заклевам се в самия Блуден. Заклевам се!“
Напет крачеше до Шеб с неизменната си студена усмивка. Знаеше, че Шеб иска да е тиранинът на тази сган. Змийско сърце имаше тоя, само отрова и жлъч капеше от устата му. Беше се зарекъл, че някоя нощ ще го просне на земята и ще му навре дъртата змийска глава там, където заслужава.
Шеб беше лежал в ледерийски затвор — Напет беше сигурен в това. Навиците му, маниерите, кокетните му жестове — те му казваха всичко, което трябваше да знае за дребното плъхче Шеб. Използвали го бяха, и то много добре, в килиите. Мазоли на коленете. Рибешки дъх. Меки бузи. Много прозвища имаше за мъже като него.
Използвали го бяха достатъчно, за да започне да му харесва, а цялото това дърлене между двамата, е, то беше просто за да се види кой от двамата ще клекне пръв.
Четири години тежка каторга в кариерата близо до Блуроуз. Това бе присъдата на Напет за онова малко кърваво мазало в Ледерас, за мъжа на сестра му, дето толкова обичаше да скъсва от бой малкото крехко същество. Е, никой брат няма да остави това просто така, нали? Никой брат, който струва пет пари.
Единственият проклет срам от цялата работа бе, че не беше успял да убие кучия син. За малко обаче. Достатъчно счупени кокали, за да му е трудно да седи, още по-малко да обикаля из къщата, да троши каквото му падне и да бие беззащитната си жена.
Не че тя беше благодарна. Оказа се, че семейната вярност е еднопосочна. Той й прости много бързо за измяната обаче. Беше видяла кървавата сцена все пак. Писъци колкото щеш. Бедният й ум беше объркан — тя поначало не беше от най-умните. Иначе нямаше да се омъжи за онова надуто чипоносо говно, нали така.
Все едно, Напет щеше да спипа Шеб, рано или късно. Шеб щеше да разбере, че от двамата той, да, той е господарят на положението. Знаеше, че Шеб ще иска да е грубо, поне в началото, за да може да изглежда насилен, наранен и прочие. Двамата играеха една и съща игра в края на краищата.
Брет залитна и Напет я бутна напред.
— Тъпа жена. Крехка и тъпа, това си ти, като всяка жена. Зле си почти колкото дъртата вещица отзад. Блато съхне в тая твоя руса коса, знаеш ли го? Вониш на блато — не че сме газили през блато.
Тя го изгледа с гняв и забърза напред.
Брет надушваше миризмата на тиня. Вонята сякаш се излъчваше от порите й. Напет беше прав, но това не й пречеше да си мисли как точно да го убие. Ако не беше Таксилиан и може би Ласт, двамата с Шеб вече щяха да са я изнасилили. Веднъж-дваж, просто за да й дадат да разбере кой е господарят на положението. След това щяха да са си щастливи двамката, знаеше го.
Бяха й разказали една история веднъж, макар да не помнеше нито кой й я беше разказал, нито къде. История за едно момиче, което било вещица, макар все още да не го знаела. Била гадателка на Плочите, много преди да е видяла първата си Плоча. Дар, който никой и не помислял, че може да потърси у това дребно момиче с коса с цвят на пшеница.
Мъжете я преследвали още преди да изтече първата й кръв. Не високите и сивокожите, макар момичето да се бояло точно от тях — по така и необяснени причини, — а мъжете, които живеели на същото място като нея. Ледерии. Роби, да, роби като нея. Онова момиче. Онази вещица.
И имало един мъж, може би единственият сред всички тях, който не я гледал с похот. Не, в неговите очи имало любов. Истинското, онова истинско нещо, което всички момичета си мечтаят да намерят. Но бил от ниско потекло. Кърпач на рибарски мрежи, мъж, от чиито зачервени длани се ръсели рибешки люспи, когато се връщал от работа…
А трагедията бе следната. Тя все още не бе намерила Плочите си. Ако го беше направила навреме, щеше да е взела този мъж в леглото си. Щеше да го е направила първия си мъж. Тъй че онова, което ще се роди измежду краката й, да не се роди в болка. Тъй че да не стане толкова опустошително в изгарящата я страст.
Та преди да намери Плочите, тя се беше отдала на други мъже, не обичащи мъже. Отдала се беше да я използват.