Същите мъже, които след това й дадоха ново име, породено от легендата за Бялата врана, която някога предложила на хората дара на летенето, във формата на едно-единствено перо. И подтикнати от обещания, хората сграбчвали това перо и се опитвали да полетят. И падали, и се пребивали. А враната се смеела. Защото враните трябва да ядат като всички други твари в края на краищата.
„Аз съм Бялата врана и ще храня с бляновете ви. И ще се храня добре.“
Нарекоха я Перцето, заради обещанието, което предлагаше и никога не изпълняваше. Ако бе намерила Плочите, Брет беше сигурна, че щяха да са й дали друго име. На онова русо момиченце. Което и да беше то.
Раутос, който все още не бе открил фамилното си име, мислеше за жена си. Мъчеше си да си спомни нещо от живота им заедно, нещо по-различно от противната мизерия през последните им години.
Един мъж не се жени за момиче, нито за жена. Жени се за обещание и то блести с ярката си, неподвластна на времето чистота. Блести, с други думи, с блясъка на лъжи. Беше се самоизлъгал. Обещанието беше просто по форма, както подобава за твърдоглавието на младите, и в същината си предлагаше заблудата, че настоящият миг е вечен, че нищо няма да се промени — нито пламъкът на желанието, нито самата плът, нито страстта в погледите.
И ето го сега, в другия край на един брак — нямаше представа къде е тя сега. Навярно я беше убил. Навярно, което бе по-вероятно, предвид страха в душата му, просто бе избягал от нея. Все едно. Вече можеше да погледне назад с ужасяваща яснота и да види как нейното разпадане бе вървяло с неговото. Всеки от двамата се беше стопил на буца восък, сезон след сезон, смъкнал се беше до нещо безформено, нещо, което дори не намеква за формите, които бяха имали някога. Смазани, оклюмали, две вмирисани на кисело отпуснати тела, сбръчкана кожа, стонове, породени от колебливо движение. С цялата си глупост не бяха вървели през годините ръка за ръка — не, не бяха имали това благоразумие, това иронично разбиране за неизбежното.
Никой от двамата не бе смекчил желанията с границите, налагани така жестоко от възрастта. Той беше мечтал да намери по-млада жена, някоя топла и уханна, мека и непокътната. Тя беше копняла за някой висок, силен и здрав благодетел, който да смекчи ложето й с нежност и да я радва жарта на омагьосания от любов.
Нищо не си бяха спечелили от тези желания освен окаяност и самота. „Като два конопени чувала, пълни с потъмнели дрънкулки, всеки клечи сам в стаята си. Сред прах и паяжини.“
„Престанахме да си говорим — не, бъди искрен, никога не си говорехме. О, един през друг много често в онези ранни години. Да, говорехме си един през друг, ненаситно и остро, толкова сериозно, че чак горчиво, каквито си бяхме глупави. Не можехме ли да се научим да се смеем тогава? Толкова много неща щяха да тръгнат другояче. Толкова много…“
„Съжаления и печелене на пари, а дългът се трупа.“
Тази кошмарна цитадела съответстваше идеално на плашещия хаос в ума му. Непонятни машинарии, гигантски механизми, коридори и странни рампи, водещи нагоре към следващите нива, загадки от всички страни. Все едно… все едно, че Раутос губеше усета за себе си, губеше дарби, които отдавна бе приел за даденост. Как можеше знанието да рухне толкова бързо? Какво ставаше с него? Може ли умът да се стопи в нещо безформено, за да съответства на плътта, която го побира?
А може би изобщо не беше избягал? Тази мисъл го стъписа. Може би си лежеше в мекото легло, отворил очи, но без да вижда нищо от истината, докато душата му се скита из лабиринта на един разбит мозък. Тази мисъл го ужаси и той забърза да догони Таксилиан, застъпва буквално по петите му.
Мъжът пред него го погледна през рамо, вдигнал вежди.
Раутос измърмори извинение и изтри потта от изнуреното си лице.
Таксилиан отново насочи вниманието си към стръмната рампа и площадката, която виждаше напред и горе. Въздухът ставаше непоносимо горещ. Подозираше, че трябва да има шахти и отдушници, през които да се движат топлите и студени течения из този чужд град, но все още не бе намерил нищо, нито една затворена с решетки тръба — а покрай тях не се усещаха течения. И да имаше такива из въздуха, бяха толкова леки, че човешката кожа не можеше да усети шепнещия им лъх.
Градът беше мъртъв и в същото време живееше, дишаше и някъде в бавен синкоп биеше сърце, сърце от желязо и месинг, от мед и вонящо масло. Клапи и трансмисии, лостове и панти, обръчи и нитове. Беше открил белите дробове и знаеше, че някъде на по-горните нива ще намери и сърцето. А след това — още по-нависоко, в драконовия череп, спеше гигантският ум.
През целия му живот мечти бяха изпълвали мислите му, вътрешния му свят, мечти, че си играе като някой бог, създател на невероятни изобретения, машини толкова сложни, огромни, че могат да поразяват като мълнии, ако някой смъртен ум изведнъж ги проумее. Творения, които да пренасят хора на огромни разстояния, по-бързо от всеки кон или кораб. Други, които могат да обкръжат една човешка душа, да съхранят всяка нейна мисъл и чувство, самото й познание за себе си — и да запазят всичко непокътнато, отвъд развалата на смъртната плът. Творения, които да сложат край на всякакъв глад, на всякаква бедност, да съкрушат алчността, преди да се е родила, да отхвърлят жестокостта и безразличието, да се опълчат на неравенството и да премахнат съблазънта от садистично удоволствие.