Морални конструкти — о, те бяха мечти на безумец, разбира се. Хората настояват другите да се държат прилично, но рядко налагат същите изисквания на себе си. Оправдания, лишени от логика, подхранвани от изгодата и самозаблужденията за благочестива уместност.
Като дете беше слушал приказки за герои, високи, със строги лица, търсачи на приключения, които развяваха знамената на доблест и вярност, на чест и почтеност. И все пак, докато тези истории се разнищваха, Таксилиан се оказваше обзет от нарастващ ужас, докато героят сечеше и си отваряше с убийства път през безчетните жертви в преследване на онова, което той (и светът) смяташе за праведна цел. Правотата му беше ясна, но се крепеше на ръба, а усилията на жертвите му да съхранят живота си излизаха някак долни, дори зли.
Но една морална машина, ах, нямаше ли тя да е принудена от самата си механика да се придържа към същия стандарт, който налага над всяка друга разумна същност? Неподвластна на лицемерие, властта й щеше да е абсолютна и абсолютно справедлива.
Мечти на младеж, несъмнено. Такава машина, знаеше вече той, щеше бързо да стигне до извода, че единственият й наистина справедлив акт е пълното унищожение на всяка форма на разумен живот във всяко познато й селение. Разумността беше непълна — навярно винаги е била такава, — беше дефектна. Разумът не може да различи собствените си лъжи от истините си. В мащаба на самосъзнанието те често са с еднаква тежест. Грешките и злонамереността са аргументи само за намерение, не за резултат.
Знаеше, че насилието, катастрофата, късогледата глупост, некадърността и войнствеността винаги ще съществуват. Защото месото на историята, в края на краищата, е наплютото от мухи наследство от такива неща.
И все пак. „И все пак. Драконът е дом на цял град, град, който продължава да живее дори когато не е оцелял дори екът, за да крачи по улиците му. Самото му съществуване е послание.“
Таксилиан вярваше — добре де, ужасно му се искаше да вярва, — че ще открие някаква древна истина тук. Че ще се озове, да, лице в лице с един морален конструкт. А колкото до думите на Асейн отпреди малко, терзанията й за убитите К’Чаин Че’Малле в първата зала, тази сцена вече изглеждаше логична за Таксилиан. Машинният ум бе стигнал до своето неизбежно заключение. Беше въздал единствената възможна справедливост.
Само да можеше да го събуди отново. Съвършенството щеше да се върне на света.
Таксилиан, разбира се, изобщо не можеше да усети ужаса на призрака от тези възгледи. Справедливост без състрадание — това беше унищожителят на моралността, убиец, сляп за съпричастието.
„Остави тези неща на природата, на силите, които не могат да владеят дори боговете. Ако трябва да се придържаш към вяра, Таксилиан, придържай се към тази. Природата може да действа бавно, но ще намери равновесието — и това е процес, който никой от нас не може да спре, защото принадлежи на самото време.“
А призракът вече знаеше, че има усет за време.
Натъкнаха се на огромни зали, пълни с цистерни, в които растяха плесенни гъби и всевъзможни чужди растения, които сякаш не се нуждаеха от светлина. Натъкнаха се на кипящи гнезда люспести плъхове — ортени, — които се разпръсваха с цвърчене от рязката светлина на фенера.
Спални помещения в неизброими низове, зали за събрания и места за култови обреди. Работни цехове и пространства с ниски тавани, посветени на странно производство — камари от листове метал, всички съвършено еднакви, доказателство за ужасяваща точност. Оръжейни със странни оръжия, складове със здраво опаковани хранителни продукти, хладилни зали, пълни със замръзнало месо, висящо на куки. Ниши, в които бяха складирани топове плат, кожа и люспеста броня. Стаи, пълни с крушовидни съдове, подредени на рафтове.
Истински град, който ги очакваше.
А Таксилиан все така продължаваше да ги води нагоре. Като обсебен.