Беше избухнал метеж. Въоръжени банди островитяни върлуваха по крайбрежната линия, а в горите тълпи с мокри от кръв оръжия нападаха вдигнатите набързо поселения и подлагаха на грабеж и плячкосване най-бедните сред бежанците. Убийства, насилия — и навсякъде оранжеви пламъци се вдигаха високо във въздуха. Преди разсъмване огньовете обхванаха гората и стотици умряха от пушека и горещината.
Ян Товис беше извела своите шейки на каменистия бряг. Само големият им брой задържаше надалеч най-освирепелите убийци.
Бившите затворници от Втори девичи форт не бяха приели добре слуха — точен, за жалост, — че Кралицата на сумрака се готви да ги поведе в един непознат свят, царство на мрак и път безкрай. Че ако не успее и изгуби посоката, всички ще се окажат изоставени завинаги в пустиня, никога не познавала слънчевата светлина и блажената слънчева топлина.
Няколко хиляди островитяни бяха потърсили убежище при шейките. Останалите, знаеше тя, се избиваха сред сивия дим и бушуващите пламъци. Загледана към опустошения склон, към овъглените дървесни стволове и разрушените колиби, с лице, зацапано от пепел и пот, с насълзени от пушеците очи, Ян Товис се мъчеше да намери куража, волята да поеме отново командването. Беше уморена и физически, и душевно. Заливаха я вълни изпълнена с пепел горещина. Далечни писъци се носеха из въздуха и се врязваха в сърдитото стържене на свличащите се по склона изгорели отломки.
Някой си пробиваше път през тълпата зад нея, ръмжеше проклятия и мрачни закани. Скуиш.
— Хиляда души поне се стискат ей там, кралице. Осмелят ли се, ще се врежат в нас — имаме само една редица бивши пазачи между тях и нас. Направи нещо, и то бързо… твое величество.
Откъм брега до ушите й стигна шум от започнал бой. Сумрак се намръщи. Нещо в този звук…
— Чуваш ли? — попита тя присвитата до нея вещица.
— К’во?
— Това е организирано настъпление, Скуиш.
Обърна се и забърза към грохота на желязо, виковете от раздаваните команди и писъците на умиращи от развилнялата се тълпа. На колебливата светлина от горския пожар видя как тълпата се заотдръпва… през нея се врязваше клин ледерийски войници, приближаваше се неумолимо.
Сумрак спря. „Йедан Дериг. И неговият отряд. Брат ми — проклет да е!“
Мъжете от бившата охрана се размърдаха неспокойно, докато клинът цепеше през последните от тълпата. Не знаеха дали новодошлите ще нападнат и тях — направеха ли го, зле въоръжените островитяни щяха да бъдат посочени на парчета. Сумрак забърза отново, решена да се хвърли между двете сили.
Чу как Йедан изкомандва и видя съвършената точност, с която войниците му завиха, клинът се разпръсна, подравни се и оформи нова редица срещу кипящата тълпа плячкаджии.
Заплахата от онази посока вече бе приключила. Съотношението на силите беше несъществено. Дисциплината на малцина можеше да надвие множество — това бе ледерийската доктрина, извлечена от безброй сражения срещу диви племена по границите. Ян Товис го знаеше също както го знаеше и брат й.
Йедан, целият в сажди и пръски кръв, я бе видял, преди да го зърне тя, защото излезе на пътя й и вдигна набузниците на шлема си. Под тях се показа черната му брада и стегнатите мускули на челюстта.
— Моя кралице. Утрото бързо напредва и мигът на Стражата почти отмина. Ще загубиш тъмнината. — Поколеба се, след което добави: — Не вярвам, че можем да преживеем още ден в този метеж.
— Знам. Защо дойде, проклет кучи син? Вбесяваш ме.
— Пътят към Галан, кралице. Ако ще отваряш Пътя, трябва да е сега. — Махна към гората с облечената си в метална ръкавица ръка. — Когато видят портала, ще се опитат да нахлуят през него — за да избягат от пламъците. Да избягат от наказанието на кралството. Две хиляди престъпници ще тичат по петите ти.
— И какво може да се направи за това? — Още докато питаше, вече знаеше отговора. Знаеше го и й се искаше да запищи.
— Кралице, войниците ми ще задържат портала.
— И ще умрат!
Той мълчеше. Челюстите му се стягаха и отпускаха под брадата.
— Проклет да си! Проклет да си!!!
— Отвори Пътя, кралице.
Тя се обърна рязко към капитаните на бившата затворническа охрана.
— Пити. Бревити. Поддържате войниците на Йедан Дериг — докато можете, — но гледайте да не се въвлечете в боя толкова, че хората ви да не могат да се изтеглят. Искам ви през портала, ясно ли е?
— Както заповядате, ваше величество — отвърна Бревити.
Ян Товис огледа двете жени, учудена за пореден път защо другите ги бяха избрали за свои капитани. Никога не бяха служили като войници — всеки можеше да го разбере. Проклети престъпнички всъщност. Но можеха да командват. Поклати глава и отново се обърна към брат си.