— Ще ни последвате ли?
— Ако можем, кралице. Но трябва да задържим сигурно, докато не видим, че порталът заглъхва. — Помълча, после добави с обичайната си стегнатост: — Ще е на косъм.
Искаше й се да си заскубе косата.
— Тогава започвам… и… — Поколеба се за миг. — Ще говоря с Пули и Скуиш. Ще…
— Не защитавай онова, което направих, моя кралице. Време е да поведеш. Върви, направи каквото трябва.
„Богове, надут идиот такъв.“
„Не умирай, проклет да си. Да не си посмял да умреш!“
Не разбра дали той чу хлипа й, когато побягна. Беше спуснал отново предпазителите. А и шлемовете заглушаваха всичко освен най-резките звуци.
„Пътят към Галан. Пътят към дома. Защо изобщо сме напуснали? Какво ни е прокудило от Галан? От Първия бряг? Какво толкова е омърсило водата, че не сме могли да живеем повече там?“
Стигна до древното бунище от раковини, където с вещиците бе осветила земята, и се качи при двете старици.
Очите им лъщяха — от безумие или от страх, така и не можеше да го разбере с тия двете.
— Сега ли? — попита Пули.
— Да. Сега.
И Ян Товис се обърна. Огледа присвитите си от страх следовници. Народа си, струпан на пясъчната ивица. Гората зад тях бе като стена от огън. Пепел и дим, пожар. „Това… това оставяме зад себе си. Запомнете го.“ Оттук не можеше да види брат си.
„Никой никога не трябва да пита защо избягахме от този свят.“
Завъртя се вихрено, извадила благословените си ками. И разряза ръцете си над китките. Дарът на кралската кръв. Към брега.
Пули и Скуиш закрещяха „Словата на откъсването“, съсухрените им ръце се вкопчиха в китките й, попиваха кръвта й като пиявици.
„Не трябва да се оплакват. Че останаха само двете. Ще се научат, мисля, да са благодарни на брат ми. Когато разберат какво им дава кралската кръв. Когато разберат.“
Мракът зейна. Непроницаем, неуязвим за водата, в която се вряза долният му край.
Пътят към дома.
С плач, Ян Товис, Сумрак, кралицата на шейките, изтръгна ръцете си от вещиците и се хвърли напред. В студеното минало.
Където никой не можеше да чуе скръбните й писъци.
Тълпата се поколеба по-дълго, отколкото очакваше Йедан. Стотици гласове се извисиха във вик при раждането на портала, гласовете преляха в отчаян вопъл, а после в гняв, докато шейките и островитяните сред тях се хвърляха в портала и изчезваха… за да избягат от това безумие.
Йедан стоеше с бойците си и преценяваше с поглед най-близките метежници.
— Капитан Бревити?
— Да, Страж?
— Не се задържайте тук. Ние ще направим каквото трябва.
— Имаме си заповеди.
— Казах, ние ще ги задържим.
— Съжалявам — отсече жената. — Не сме в настроение да ви гледаме как се правите на герои тука.
— Освен това младежите ни няма да могат да се понасят след това, ако просто ви оставят — добави Пити.
Няколко гласа шумно й възразиха, при което двамата капитани се засмяха.
Йедан сдържа усмивката си и не отвърна. Тълпата скоро щеше да ги връхлети — тласкаха ги отзад. Винаги ставаше така, знаеше той. Нечий друг кураж, необуздан в укритието си сред стени от плът, готов съвсем лесно да пожертва чужд живот. Виждаше в напиращите вълни най-лошите и запечатваше чертите им в ума си, за да изпита куража им, когато най-сетне се озове лице в лице с всеки от тях.
— Готови! — извика високо. — Идват.
Първата задача в спирането на връхлитаща тълпа са две бързи стъпки напред, право в лицата на най-предните нападатели. Посичаш ги, отстъпваш крачка назад и стоиш здраво. Когато оцелелите бъдат тласнати отново напред, повтаряш същото — кърваво и жестоко, а след това почва истинската битка, мечовете секат, мушкат, ръбовете на щита блъскат тела, железните пети газят и тъпчат падналите в краката ти.
Най-близките редици залитнаха назад.
После натиснаха отново, надигнаха се като вълна.
Йедан и отрядът му отвърнаха със свирепа сеч. Удържаха двайсет трескави мига, а след това се отдръпнаха крачка назад, и още една. Започнаха да се появяват по-добре въоръжени плячкаджии, изтикани към първия ред. Първият ледерийски войник падна, промушен в бедрото. Двама от стражите на Бревити бързо излязоха напред, издърпаха го от фронтовата линия, притича лечител, за да запуши раната с паяжина.
Пити извика от позицията си зад Йедан:
— Над половината преминаха, Страж!
Поразените от войниците му въоръжени противници или се отдръпваха назад, или рухваха в краката им. Стражите на двамата капитани, бързи като котки, грабваха оръжията им, преди нападателите да ги докопат, и ги предаваха назад. Двете жени въоръжаваха хората си, за да подсилят ариергарда — Йедан не можеше да си представи друга причина за тази рискована и, честно казано, дразнеща тактика.