Войниците му се изтощаваха — от дълго време не бяха носили пълна броня. Беше занемарил поддържането им във форма. Прекалено много езда и малко маршове. Кога за последен път бяха проливали кръв? При нашествието на едурите, повечето от тях.
Сега плащаха за това. Задъхано дишане, забавени движения, залитания.
— Стъпка назад!
Редицата се отдръпна…
— Сега напред! Здраво!
Тълпата бе видяла в отстъплението им своя победа, начало на разгром. Внезапната атака ги стъписа, оръжията им не бяха готови за бой, умовете им бяха готови за всичко друго, но не и за отбрана. Първата линия се разпадна, както и тази зад нея, и третата. Йедан и войниците му — разбрали, че това е последният им натиск — се биеха като ръмжащи зверове.
Изведнъж стотиците тълпящи се пред тях се разпръснаха, грубите редици се разбиха. Хората хвърляха оръжия и бягаха колкото краката им държат по брега и в плитчините. Десетки бяха стъпкани, натикани в калта, камъните или водата.
Йедан изтегли отряда си към чакащия ариергард. Младежите ги гледаха смълчани, с нещо като неверие в очите.
— Погрижи се за ранените — ревна Йедан, вдигна лицевия предпазител, за да охлади пламналото си лице, и тежко си пое дъх.
— Вече можем да тръгнем — каза Бревити и го задърпа за лявата ръка. — Можем просто да преминем в… каквото е там. Ти, Страж, трябва да поведеш армията на шейките, знаеш ли?
— Шейките нямат армия…
— Време е да си имат, и то скоро.
— Освен това съм престъпник — избих…
— Знаем какво направи. Ти си един проклет от Блудния безумец, Йедан Дериг! Най-добрият командир, който може да има една армия.
— Ходатайстването остави на нас, миличък — каза Пити с усмивка.
Той се огледа. Един ранен. Нито един убит. Нито един, който да го интересува поне. От бойното поле се вдигаха писъци на болка. Безразличен към тях, той прибра меча си в ножницата.
Когато влезе в тлеещия портал — последен от всички, — Йедан Дериг не погледна назад.
Изоставянето на безполезни думи носеше огромна радост. Макар Бадале неволно да отмерваше всеки ден с жаркия ход на слънцето през пустото небе и всяка нощ с изгрева и залеза на загърнатата в мъгла луна и нефритените резки, прорязали звездния простор, същественият смисъл на думата „време“ се бе заличил от ума й. Дни и нощи се бяха слели в бясна вихрушка, въртяха се и въртяха без начало и край. Челюстите, захапали опашката. Търкаляха се напред и не оставяха нищо освен нападали по равнината неподвижни телца. Дори ребърчатите ги бяха изоставили.
Тук, в самия край на Стъклото, ги имаше само опалите — тлъсти месоядни бръмбари, прииждащи от изсушената безжизнена пустош от двете страни на пътя. И диамантите — лъскави бодливи гущери, които смучеха кръв от пръстите, стегнали здраво челюсти около тях всяка нощ — диаманти, които се превръщаха в рубини, щом се издуеха с кръв. И чирепите, всепоглъщащите скакалци, които връхлитаха на искрящи рояци, оглозгваха още живи деца и оставяха след себе си парчета дрипи, туфи коса и розови кости.
Насекоми и гущери властваха в това изгорено селение. Децата бяха натрапници, нашественици. Храна.
Рут се беше опитал да ги преведе покрай Стъклото, но нямаше начин да се заобиколи тази огромна, заслепяваща пустиня. Няколко от тях се събраха втората нощ. Бяха вървели на юг и в края на деня бяха намерили яма, пълна с яркозелена вода. Имаше вкус на варовикова прах и много деца се загърчиха от болки, стиснали стомасите си. Няколко умряха.
Рут седеше с бебето Хелд на ръце, а до него се беше присвила Брейдерал — високото кокалесто момиче, което напомняше на Бадале за Квидаторите. Беше се вмъкнала при тях и затова Бадале не я харесваше, не й вярваше, но Рут не гонеше никого. Садик също беше тук, момче, което гледаше Бадале с окаяно обожание. Беше отвратително, но най-добре от всички слушаше стиховете й, фразите й и можеше да й ги повтори дума по дума. Твърдеше, че ги събирал всички. За да направел книга един ден. Книга за това пътуване. Вярваше, следователно, че ще го преживеят, а това го правеше глупак.
Четиримата бяха насядали и в тишината, проточила се навън, наоколо и вътре, и през, и на моменти между всички тях, размишляваха какво да правят по-натам. Думи не бяха нужни за такъв вид разговор. А и за жестове никой нямаше нужната сила. Бадале мислеше, че книгата на Садик трябва да има огромен брой празни страници, за да отбележат такива мълчания и всичко, което съдържаха те. Истините и лъжите, нуждите и желанията. Всичките „сега“ и „тогава“, всичките „там“ и „тук“. Ако видеше такива страници и ако можеше да приглади отново всяка, една след друга, щеше да кимне, спомнила си как беше. Как беше.