Прах от мечти

Брейдерал бе тази, която зацапа първата празна страница.

— Трябва да се върнем.

Рут вдигна кървясалите си очи. Придърпа Хелд по-плътно до гърдите си. Намести опърпаната качулка, посегна с пръст да погали невидимата бузка.

Това бе неговият отговор и Бадале се съгласи с него. Съгласи се, о, да. Глупавата, опасна Брейдерал.

А тя почеса засъхналите ранички по ноздрите си.

— Не можем да заобиколим това. Можем само да го прекосим. Но да го прекосим означава всички да умрем и да умрем лошо. Чувала съм за тази Стъклена пустиня. Никога не е преминавана. От никого. Продължава вечно, чак в гърлото на гаснещото слънце.

О, Бадале хареса това. Беше хубава картина, която щеше да се съхрани жива в ума й. В гърлото, диамантено гърло, гърло от стъкло, остро, толкова остро стъкло. А те бяха змията.

— Имаме дебела кожа — отрони тя, след като страницата вече бе съсипана. — Влизаме в гърлото. Влизаме в него, защото това правят змиите.

— Значи умираме.

Всички й дадоха мълчание за това. Да каже такива неща! Да зацапа така страницата! Дадоха й мълчание. За това.

Рут извърна глава. Рут впери погледа си над Стъклената пустиня. Взира се натам дълго, дълго, докато тъмнината гасеше искрящите низини. А щом взирането му свърши, залюля Хелд да заспи. Люшкаше и люшкаше.

Тъй че беше решено. Влизаха в Стъклената пустиня.

Брейдерал си взе празна страница. Имаше хиляди, от които да избира.

Бадале изпълзя встрани, последвана от Садик, седна и се загледа в нощта. Заизхвърля думи. Там. Тук. Тогава. Сега. Когато. Всеки трябваше да изхвърли по нещо от това, което носеха, за да прекосят тази пустиня. Да захвърли ненужното. Дори поетите.

— Имаш стихотворение — каза Садик, тъмна сянка до нея. — Искам да го чуя.

Аз изхвърлям
думи. Теб и мен
е добро начало.
Вчера се събудих
с пет гущера
смучещи пръстите ми
като прасенца или плъхчета
изпиваха
теб и мен.
Убих две от тях
и изядох каквото отнеха
но не беше връщане
думите си бяха отишли.
Трябва да облекчим бремето
да смалим товара.
Днес спирам да нося
теб.
Утре спирам да нося
мен.

След време без думи Садик се размърда.

— Приех го, Бадале.

— Да иде с мълчаливите страници.

— С какво?

— Празните страници. Онези, които съдържат всичко, което е вярно. Онези, които не лъжат за нищо. Мълчаливите страници, Садик.

— Друго стихотворение ли е това?

— Просто не го слагай в празна страница.

— Няма.

Изглеждаше странно доволен и тя се сгуши плътно до него, като ребърчато, когато ребърчатите не бяха ребърчати, а кученца, и той заспа. Тя го гледаше отгоре и си мислеше как яде ръцете му.

9.

Покрай треви, от вятъра разрошени,
във страстната прегръдка на потока,
там има вир, затихнал в кратък отдих
далеч от бързеите,
където и тръстиките не трепват.
Природата не дава пристан
за нуждата ни от бездънно съзерцаване
и всеки наш заслон е плитчина.
Коварен, пясъкът не стиска здраво
котва или стъпка.
Отвъд завоя бързеите изтъняват
до мокър кикот и избеляла риза
загръща рамене на скършен клон.
Това опасностите са, които щях да зърна,
напред ако се вгледах, да не бе усилието
тъй изнурително, ала яката дрипава
гръд бяла не покрива с тупкащо сърце,
не, тази риза носи я реката
в родилна пяна и лениви дрипи.
От отдиха тъй труден се отказах
и по реката се понесох да потърся
ботуши пълни с камъчета дребни,
че всеки трябва да стои на място
някъде.

Дрехи остават

Фишер

— Натъпках се — заяви крал Техол, след което погледна гостенката си и добави: — С извинение.

Капитан Шурк Елале го изгледа, докато надигаше кристалния си бокал към красиво подпълнените си ярко боядисани устни.

— Поредният набъбнал член на трапезата ми.

— Всъщност това е кралската трапеза — отбеляза Бъг.

— Казах го образно — отвърна тя.

— Което е добре — извика Техол, — след като съпругата ми случайно седи тук до мене. И макар да не й се налага да пази диета, най-добре всички да си останем по-… образни. — Очите му зашариха неспокойно, преди да се скрие зад бокала си.

— Същите образи като едно време — каза Шурк. — Без неловките паузи, нелепия разкош и бремето на цяло кралство, тежащо на раменете ни. Напомнете ми да отклоня следващата покана.

— Копнееш за клатещата се палуба под краката ти ли? — попита Техол. — Ох, колко ми липсва морето…

— Как може да ти липсва нещо, което не си изпитал?