— Не съм ти скъпа — каза Шурк Елале. — Тя ти е скъпа.
— Ама разбира се! Не съм ли най-щастливият жив мъж?
— Блудния знае, не е дарба.
— Или външност — добави Джанат и огледа мъжа си преценяващо.
— Докато не бяха съюзнички, беше по-добре — каза Техол на Бъг.
— Разделяй, за да владееш вододела, това е мотото ми.
— Крайно любопитно при това. Някога получавало ли ти се е, Бъг?
— Ще се постарая да ви уведомя, щом се получи, ваше величество.
На трийсет левги от Ли Хенг на континента Кюон Тали се намираше село Гетран: грубо иззидани каменни къщи, няколко дюкяна, порутен храм, посветен на няколко местни духа, кръчма и четвъртит затвор, където бирникът живееше в една от килиите и имаше навика да се арестува сам, щом прекалеше с пиенето, което ставаше почти всяка вечер.
Зад тромавия храм с неговите трийсет и две стаи имаше терасовидно гробище, съответстващо на трите най-явни класови нива в селото. Най-високата и отдалечена от зданието тераса бе запазена за най-богатите фамилии — търговци и опитни занаятчии, чиято родословна линия можеше да докаже присъствие в селището повече от три поколения. Гробовете им бяха белязани с пищни паметници, гробници, построени във формата на миниатюрни храмове, и тук-там по някой тухлен толос — стил в района, който можеше да се проследи назад във времето от векове.
Второто ниво принадлежеше на обитатели, които не бяха особено богати, но пък общо взето заможни и почтени. Погребенията тук бяха, естествено, по-скромни, но все пак иззиданите с камък гробове и плоските каменни олтари бяха като цяло добре поддържани от близките и потомците.
Най-близо до храма и на нивото на основите му почиваха мъртвите, които най-много се нуждаеха от духовна закрила — и може би от съжаление. Пияниците, пройдохите, наркоманите и престъпниците. Техните тела бяха натъпкани в дълги изкопи, които се отваряха поред, за да се остави достатъчно време труповете да се разложат, преди да бъде положен нов.
Селище не по-различно от безброй други, пръснати из Малазанската империя. Цели животи, преживени встрани от великите дела и имперски амбиции, далече от маршируващите завоевателни армии и раздираните от магия битки. Животи, затрупани от местни драми, и всяко лице познато, всякой живот известен от лепкавото от кръв раждане до изцедената от кръв смърт.
Тормозеното от четирите си по-големи сестри мърляво полудиво момче, което един ден щеше да бъде наречено Детсмел, имаше навика да се крие извън дома със Скез Грейман, който можеше да му е чичо или просто един от любовниците на майка му, понеже баща му беше на война. Скез беше селският аранжор на покойниците, гробар и понякога зидар на надгробни паметници. С ръце като прашни млатила и китки, дебели колкото мъжки прасец, и лице, което беше хлътнало от едната страна от паднал трегер преди няколко десетилетия, той не беше мъж, привличащ възхитени погледи, но пък и приятели не му липсваха. Оправяше се добре с мъртвите в края на краищата. А и имаше нещо — това всяка жена го твърдеше, — имаше си нещо, и още как. Поглед в окото, който даваше утеха, който обещаваше повече, ако е нужно повече. Обожаван беше, да, и ходеше да закусва при жените из цялото село, подробност, която младият Детсмел трудно схващаше.
Естествено, един ден един съпруг уби Скез, и макар според закона да беше оправдан, ами, глупакът взе, че се поболя и умря само след седмица и само малцина дойдоха да оплачат подутия му посинял труп. По това време Детсмел вече беше поел работата като пазач на мъртвите, седемнайсетгодишен момък, за когото всички твърдяха, че никога няма да тръгне по пътя на баща си, който беше окуцял войник, воювал в гражданската война на Кюон Тали, но никога не говореше за преживелиците си, дори когато се напиеше до затъпяване, с едното си кървясало око втренчено в гробните изкопи зад храма.
След като пое отговорностите на Скез, младият Детсмел — още не носеше това име — беше напълно уверен в бъдещето си. Беше си всъщност почтена работа. Достойна професия, достоен живот.
Когато стана на деветнайсет — вече се беше устроил добре в порутената каменна къща с плосък покрив до гробището, къща, която Скез бе построил със собствените си ръце, дойде вестта, че Хестер Вил, храмовият жрец, е поразен от удар и скоро ще влезе в прегръдката на духовете. Отдавна предстоеше. Хестер беше на близо сто години в края на краищата, крехко старче, което — разправяха — било грамаден мъж някога. От ушите му висяха глигански бивни, опънали през десетилетията мекото толкова, че извитите жълти кости опираха кокалестите му рамене. Лицето му бе нашарено с наподобяващи козина татуировки. Никога не бе имало и капка съмнение, че Хестер Вил е жрец на Финир и че гледа на местните духове с насмешливо снизхождение, макар винаги да беше съвестен в извършването на ритуалите в полза на селяните.