Приближаващата се смърт на жреца бе важна. Последният храмов прислужник беше избягал с месечния десятък преди няколко години. (Детсмел помнеше малкото говно — двамата със Скез го бяха спипали веднъж да пикае върху една гробница на високата тераса и го бяха набили, с удоволствие при това.) Отидеше ли си Вил, храмът щеше да запустее и духовете щяха да останат неумилостивени. Трябваше да се намери някой, може би дори външен човек, чужденец. Трябваше да се оповести, че село Гетран е изпаднало в нужда.
Задачата на пазача на гробищата бе да седи със спускащия се в смъртта, ако той няма семейство, тъй че младежът се заметна с наметалото на стария Скез Грейман, взе дървената си кутия с билки, еликсири, ножове и лопатката за изгребване на мозък и тръгна през гробището.
Не помнеше кога за последен път е влизал в дома на Вил, но стаята, в която влезе, беше преобразена. Самотното огнище в средата гореше буйно и мяташе странни плашещи сенки по варосаните стени — сенки, които не очертаваха нищо видимо в стаята, а голи клони, които се полюшваха, раздвижени сякаш от свирепи зимни ветрове. Полупарализираният Хестер Вил се беше довлякъл в къщата си сам — беше отказал всякаква чужда помощ — и Детсмел го намери на пода. Не беше имал сили да се качи на леглото.
Смърт чакаше в горещия сух въздух, който пулсираше между стените и кръжеше около високите пламъци. Влизаше в него с всяко хрипливо вдишване и неохотно излизаше с всяко шепнещо издишване.
Детсмел вдигна крехкия старец на леглото, загърна го с опърпаното одеяло, а след това седна, изпотен и разтреперан, и се загледа в лицето му. Ударът бе поразил тежко лявата страна, смачкал бе сбръчканата кожа и жилестите мускули под нея и бе обездвижил клепача.
Капването на вода в зяпналата уста на Вил дори не предизвика инстинктивно преглъщане и подсказа на Детсмел, че на стареца му остава съвсем малко време.
Огънят в огнището гореше все така буйно. След малко тази подробност стигна до съзнанието на Детсмел и той се обърна и погледна оградената с камъни дупка. Никакви дърва не видя под пламъците. Нямаше дори жарава. Въпреки силната горещина го прониза мраз.
Нещо беше дошло в буйния огън. Финир ли беше? Помисли си, че може би е той. Хестер Вил беше предан жрец, доблестен човек — така казваха всички — и разбира се, че богът му бе дошъл, за да прибере душата му. Това бе отплатата за цял живот служба и принасяне на жертви.
Разбира се, самата идея за отплата бе изключително човешка по произхода си, породена от съкровената вяра в цената на забелязаните, признати и оценени усилия. Това, че боговете ще ти се отплатят според заслугите, бе не само нещо дадено, но и задължително — иначе защо да коленичи човек пред тях?
Богът, който се пресегна от пламъците, за да отнеме дъха на Вил обаче, не беше Финир. Беше Качулатия, с ноктести прашно зелени длани и пръсти, зацапани с черно от гнилото, и това пресягане изглеждаше вяло, колебливо, все едно Богът на мъртвите беше сляп, уморен и отегчен от тази жалка необходимост.
Вниманието на Качулатия докосна ума на Детсмел. Чужда във всяко отношение, но дълбока, почти безформена скръб се надигна като горчива мъгла от душата на самия бог — скръб, която младият смъртен позна. Беше скръбта, която изпитваш понякога към умиращите, когато тези умиращи са ти непознати, чужди са ти по същество, когато съдбата им е почти абстрактна. Безлична скръб, призрачно наметало, с което си се загърнал, за да постоиш неподвижен, замислен, като се мъчиш да се убедиш в тежестта му и как тази тежест — щом престане да е призрачна — би се усещала някъде в бъдещето. Когато смъртта стане лична, когато няма да можеш да се измъкнеш изпод тежестта й. Когато скръбта престане да бъде идея и се превърне в цял свят от задушаващ мрак.
Хладни, чужди очи се взряха за миг в Детсмел и глас се понесе в черепа му:
„Мислеше, че ги интересува.“
— Но… той е на самия Финир…
„Няма сделка, когато на нея държи само едната страна. Няма договор, когато само едната страна го е подпечатала с кръв. Аз съм жетварят на заблудените, смъртни.“
— И затова скърбиш, нали? Мога да я усетя… твоята скръб…
„Можеш значи. Навярно си един от моите тогава.“
— Приготвям мъртвите…
„Утоляваш заблудите им, да. Но това не ми служи. Казвам, че си един от моите, но какво значи това? Не ме питай, смъртни. С мен не се пазарят. Не обещавам нищо освен загуба и провал, прах и алчна пръст. Ти си един от моите. Започваме игра, ти и аз. Играта на извъртане.“