— Виждал съм смъртта. Тя не ме терзае.
„Това е несъществено. Играта е следната: крадеш живота им — измъкваш ги от ръцете ми. Проклинаш тези ръце, които виждаш сега, ноктите, почернели от допира със смъртта. Храчиш в безжизнения ми дъх. Мамиш ме на всеки завой. Вслушай се в тази истина: не съществува никаква друга форма на служба толкова честна като тази, която ти предлагам. За да воюваш срещу мен, трябва да признаваш силата ми. Както аз признавам твоята. Трябва да уважаваш факта, че аз винаги печеля, че ти неизбежно се проваляш. В замяна аз ще ти дам своето уважение. За куража ти. За упорития отказ, който е най-голямата сила на един смъртен.“
„Заради всичко това, смъртни, дай ми добра игра.“
— А какво получавам в замяна? Да оставим уважението. Какво получавам аз?
„Само това, което откриеш. Неопровержими истини. Нетрепващ поглед към скърбите, които терзаят всеки живот. Въздишката на приемането. Край на страха.“
Край на страха. Дори за толкова млад човек, толкова неопитен човек, Детсмел разбра стойността на такъв дар. Край на страха.
— Не бъди жесток с Хестер Вил, моля те.
„Преднамерената жестокост не ми е присъща, смъртни. Все пак душата му ще се почувства жестоко насилена и нищо не мога да направя за това.“
— Разбирам. Финир е този, който би трябвало да бъде накаран да отговаря за тази измяна.
Долови горчива насмешка в думите на Качулатия бог.
„Един ден дори боговете ще отговарят пред смъртта.“
Детсмел примига във внезапния сумрак — огънят внезапно се смали, замъждука и изгасна. Погледна Вил и видя, че старецът вече не диша. Лицето му бе замръзнало в окаяна маска. Четири черни петна бяха прогорили челото му.
Светът не даваше много. А това, което даваше, твърде рано си го взимаше обратно. И дланите пареха, пълни с липса, очите, загледани навън, бяха празни и пусти, като местата, които виждаха. Слънчевата светлина плачеше през навеите прах и човек можеше да седи и чака да види своя бог, понеже не му оставаше нищо освен чакането.
Детсмел газеше през спомените си — задача, най-изпълнима в самота. Скиташе се като изгубен, притеглен към тази обраснала с бурени, запустяла руина в ядрото на Ледерас, с неземните й насекоми, зейналите ями с оплетени в корени буци изгнила пръст. Богът на смъртта отново се пресягаше към този свят, завихряше с пръст езера от смъртна кръв. Но Детсмел оставаше сляп за тъй очертаните шарки, за това сложно заплитане на старата игра.
Откри, че го е страх за неговия бог. За Гуглата, неговия враг, неговия приятел. За единствения проклет бог, когото уважаваше.
Играта на некроманта бе непонятна за другите. За тях това бе старият плъх, дебнещ котката в плевника, еднопосочен лов, обвързан от взаимна омраза. Изобщо не беше така, разбира се. Гуглата не презираше некромантите — богът знаеше, че никой друг не разбира истински него и неговите най-сетни светове. Отбягването на черния допир, краденето на души, присмехът над живота с оживяването на трупове — това бяха одеждите на истински култ. Защото истинският култ е, по самото си естество, игра.
— Няма сделка, когато на нея държи само едната страна — каза Детсмел на глас и изсумтя с горчива насмешка. Твърде много ирония имаше в това да кажеш нещо такова на призраци, особено в място, където така гъмжеше от призраци като тук, само на десетина крачки от портата на къщата Азат.
Беше научил, че Брис Бедикт е бил убит някога, и върнат след това отново. Най-горчив дар, и беше чудо, че братът на краля не е полудял. Когато една душа остави пътеката, закъснялото завръщане кара глупака непрекъснато да залита. Всяка стъпка се намества непохватно, все едно отпечатъкът на собственото му стъпало вече не съвпада с него, сякаш душата вече не се вмества добре в своя съсъд от плът и кости и остава разтърсена и изместена.
А сега бе чул за жена, прокълната да остане немряща. Рутан Гъд бе стигнал дотам да намеква, че е спал с нея, а това бе противно! Детсмел поклати глава. Като да спи с овце, крави, кучета, кози, тлъсти бок’арала. Не, още по-лошо дори. А искаше ли тя да се развали проклятието? Не — поне с това той можеше да се съгласи. От връщането нямаше полза. Човек свиква нещата да си остават същите, свиква повече, отколкото с онова, което жива душа изпитва към отпадащото си, изгниващо тяло. Освен това мъртвите никога не се връщат напълно.
— Все едно да знаеш тайната на фокус — учудването си отива. Изгубили са всички заблуди, които някога са ги утешавали.
— Детсмел!
Обърна се и видя Ботъл: идваше към него през купчините пръст и дупките.
— Чух, че каза нещо. Призраците никога не казват нищо хубаво — защо си правиш труда да говориш с тях?