— Не съм.
Младият маг стигна до него, спря, погледна старата кула на Джагът и попита:
— Видя ли обоза, който се заформя извън града? Богове, имаме храна за пет пъти по-голяма армия от нашата.
— Може би, а може би не.
Ботъл изсумтя.
— Точно това каза и Фидлър.
— Ще тръгнем наникъде. Снабдяването ще е трудно, може би невъзможно.
— Наникъде. Знаеш ли, май си прав.
Детсмел посочи къщата Азат.
— Вътре са, мисля.
— Синн и Гръб ли?
— Да.
— Нещо ги е спипало?
— Едва ли. Мисля, че са преминали, както се научиха да правят Келанвед и Танцьора.
— Къде?
— Представа нямам. И не, нямам никакви планове да ги проследявам. Трябва да ги броим за изгубени. Безвъзвратно.
Ботъл го погледна.
— Това подхвърли ли го вече на адюнктата?
— Да. Не я зарадва.
— Има си хас. — Почеса се по четинестата брада, която явно имаше намерение да си пусне. — Защо са влезли вътре според теб.
Детсмел направи гримаса.
— Помня деня, в който напуснах дома си. Един проклет коч се беше качил на покрива на къщата ми — къщата, която наследих, искам да кажа. Голям, чисто бял, жаден да налети на всичко, което е с крака. Погледът, който ми хвърли, беше празен и пълен, ако ме разбираш какво искам да кажа…
— Не. Добре де, да. Когато зимата свърши — сезонът и ония очи.
— Празни и пълни, и от високото там горе имаше адски добра гледка към гробището, всичките три тераси, от бедняците до местното знатно съсловие. Тъкмо бях отишъл да погреба селския жрец…
— Бил е умрял, надявам се.
— Някои хора умират с кротки лица. Други умират прекалено разбиращи. Празно и пълно. Той не го разбра, докато не си свърши умирачката, а такова лице е най-лошото за гледане. — Детсмел се намръщи. — Най-лошото, Ботъл.
— Продължавай.
— За какво си толкова нетърпелив, войник?
Ботъл се сепна.
— Съжалявам. Нищо.
— Най-нетърпеливите хора са точно такива, щом им избиеш позата. Все припират, бързат за нищо и никъде. Бързането им е в главите и очакват всеки друг да хукне с тях на майната си. Нямам време за такива боклуци.
— Изнервят те, а?
— Нямам време, казах. В смисъл, колкото повече ме ръчкат, толкова повече време ми отнема.
Ботъл се ухили.
— Разбрах те.
— Добре. — Детсмел помълча, после се върна на мисълта си. — Та онзи коч, надвиснал там горе, ами, просто ме порази. Тия очи… Всички ги имаме, така смятам, някои — по-лоши от други. За жреца дойдоха късно — но обещанието си беше там, през целия му живот. Същото е за всекиго. Виждаш, че е празно, и това прозрение те изпълва.
— Чакай… кое е празно?
— Цялата зарязана от Гуглата бъркотия, Ботъл. Цялата.
— Ама и ти си голям гадняр, Детсмел.
— Признавам ти, това място така ме яде, дъвче спомени, за които мислех, че отдавна са погребани. Но както и да е, стоях аз там, кочът от едната страна, гробницата на жреца от другата — нависоко, на най-високото било, което можах да намеря — а местните благородници щяха да нададат вой, когато видеха. Но вече не ме интересуваше.
— Защото същия ден си се махнал.
— Да. Отидох в Ли Хенг, бях първият на опашката пред наборната служба. Един войник оставя мъртвите зад себе си, а тези, които един войник погребва… е, повечето пъти са хора, които познава.
— Не вдигаме бойни могили само за нашите мъртви.
— Не това имам предвид, като казвам „познава“, Ботъл. Вглеждал ли си се някога в лице на враг, мъртъв, имам предвид?
— Няколко пъти, да.
— Какво видя?
Ботъл помръдна притеснено и отново примижа към кулата.
— Схванах.
— Няма по-добро място да се изпикаеш на лицето на Гуглата от армия. Когато ти е останала само пикня, а да си кажем честно, само това ни е останало на нас.
— Чакам — търпеливо — да разбера как всичко това се връзва със Синн, Гръб и Азата.
— Снощи отидох до кучкарниците и изкарах Бент и Роуч — от тях паленцето е голямото зло, да знаеш. Старият Бент си е просто един проклет браничар. Съвсем простичък, откровен. В смисъл знаеш, че това, което всъщност иска, е да ти разкъса гърлото. Но никакви игри, нали? Не и Роуч, онова хитро ноктесто демонче. Та тупнах аз Бент по главата, колкото да му кажа кой е шефът. Роуч ми поклати опашка, след което ме захапа за глезена — трябваше почти да го удуша, за да му отворя челюстите.
— Взе кучетата значи.
— После ги пуснах. Драснаха като стрели — по улици, през улички, около сгради и право през пищящите тълпи — чак до тая врата тука. До Азата.
— Как успя да не изостанеш?
— Не успях. Пуснах заклинание по двамата и просто го проследих. Докато стигна тук, Роуч се беше хвърлял по вратата толкова често, че лежеше замаян на пътеката. Бент се опитваше да изрови път през камъните.