— Защо някой от нас не се сети да го направи?
— Защото всичките сте тъпи, затова.
— И после какво направи?
— Отворих вратата. Влетяха вътре. Чух как затичаха нагоре по стъпалата — а след това… нищо. Тишина. Тръгнаха след Синн и Гръб, през портал някакъв.
— Знаеш ли — рече Ботъл, — ако беше дошъл при мен, можех да яхна душата на някое от тях и може би да добия представа къде се отваря този портал. Но пък, тъй като си гений, Детсмел, сигурен съм, че си имал сериозна причина да не го направиш.
— Дъх на Гуглата. Добре де, издъних се. И гениите са тъпи понякога.
— Кръмп донесе съобщението ти — едва успях да го схвана. Поиска да се срещнеш с мен тук и ето ме. Но тази твоя история можеше да ми я разкажеш над някоя халба в кръчмата на Гослинг.
— Избрах Кръмп, защото знаех, че щом отнесе съобщението, ще забрави всичко за него. Ще забрави какво съм му казал и какво след това той е казал на теб. Всъщност той е най-задръстеният човек, когото съм познавал.
— За да се срещнем тайно. Колко загадъчно. Какво искаш от мен, Детсмел?
— Искам да науча за нощната ти посетителка, първо. Реших, че може би ще е най-добре да го чуя насаме.
Ботъл го зяпна.
Детсмел се намръщи.
— Какво?
— Чакам да видя похотливия поглед.
— Не искам такива подробности, идиот! Виждал ли си й очите? Надзъртал ли си в тях, Ботъл?
— Да. И всеки път съм съжалявал.
— Защо?
— Има толкова много… нужда в тях.
— Това ли е? Нищо друго?
— Много още, Детсмел. Наслада, може би дори любов — не знам. Всичко, което виждам в очите й… е в „сега“. Не знам как иначе да ти го обясня. Няма минало, няма бъдеще, само настоящето.
— Празно и пълно.
Ботъл присви очи.
— Като коча, да. Животинската й страна. Смразява ме, признавам. Все едно гледам в огледало и виждам собствените си очи, но по начин, по който никой друг не може да ги види. Моите очи с… — Той потръпна. — Без никой зад тях. Никой, който познавам.
— Никой, който някой познава — отрони Детсмел и кимна. — Ботъл, веднъж погледнах в очите на Качулатия и видях същото — дори почувствах това, което ми описа току-що. Аз, но не аз. Аз, но всъщност никой. И мисля, че знам какво видях — и какво ти непрекъснато виждаш в нея. Мисля, че най-сетне го разбирам — онези очи, празното и пълното, онова отсъствие в тях. — Погледна втренчено Ботъл. — Това са нашите очи в смъртта. Нашите очи, когато душите ни са избягали от тях.
Ботъл пребледня.
— Богове на бездната, Детсмел! Току-що пусна студени червеи по гръбнака ми. Това… това просто е ужасно. Това ли идва от взирането в очите на твърде много мъртъвци? Вече ще знам да си държа очите извърнати, когато крача по бойно поле… богове!
— Кочът беше пълен със семе — каза Детсмел, загледан отново към Азата, — и трябваше да го изхвърли. Дали беше последният му сезон? Знаеше ли го? Вярва ли в това всяка пролет? Никакво минало и никакво бъдеще. Пълно и празно. Само това. Винаги това. Вечно това. — Той се почеса по брадичката. — Нямам ходове, Ботъл. Чувствам го. Нямам ходове.
— Виж какво — каза тя, — аз като си пъхна пръста — моя пръст — там, не ми прави никакъв кеф. Загря ли?
И се превъртя от него, за да стъпи на пода и след това може би да се изправи, обаче някой тъпак беше срязал леглото по дължина и тя тупна на мръсния под и изруга.
Скълдет се надигна да погледне. Големите му бистри женствени очи лъснаха изпод рошавите кичури катраненочерна коса.
Изведнъж я споходи странен спомен. Странен с това, че изобщо я споходи, след като малко спомени я спохождаха изобщо. Беше дете, съвсем мъничко пияна (ха-ха), залиташе по тревист склон към ромолящо поточе — и до брега намери онази хлъзгава рибка, умряла, ама умряла току-що. Пъстървичка някаква, в най-изумителното червено, каквото бе виждала, а по тънкото гръбче минаваше ивица искрящо тъмнозелено, като мокри борови клонки.
Представа нямаше защо Скълдет й напомни за онази мъртва рибка. Не бяха цветовете, защото той не беше червен, нито дори зелен. Не беше и умрялото, защото той не изглеждаше много умрял, както мигаше. Хлъзгавостта? Може би. Онази течна лъскавина, да, рибката в шепата й, като в мокър ковчег. Изведнъж си спомни дълбоката скръб, която бе изпитала. Младите толкова се бореха. Много от тях умираха, понякога без никаква сериозна причина. Как се казваше онзи поток? Къде беше, в името на Гуглата?
— Къде отраснах? — прошепна тя, все още легнала на пода. — Коя бях? В град? В село? Ферма?
Скълдет я гледаше смутено и с копнеж.
Хелиан се навъси.
— Коя съм аз? Проклета да съм, ако знам. А важно ли е изобщо? Богове, трезва съм. Кой ми го направи това? — Погледна ядосано Скълдет. — Ти ли? Копеле!