— Не копеле — рече той. — Принц! Бъдещ крал. Ти… ти кралица. Моя кралица. Крал и кралица, ние. Две племена вече заедно, прави едно голямо племе. Аз управлява. Ти управлява. Хора коленичи и носи дарове.
Тя му се озъби.
— Слушай, идиот, щом аз не съм коленичила на никого в живота си, няма начин да накарам някой да коленичи на мен. Освен — добави, — ако двамата с теб не измислим нещо друго. Пикай им на кралете и кралиците! Цялото това надуване е пълен боклук, цялото това… — Намръщи се, докато търсеше думата. — Цялата тая почит! Виж какво! На офицер ще отдам чест, щото тоя боклук е нужен в една армия, ясно? Но това е защото някой трябва да командва. Не значи, че са по-добри. Нито с по-чиста кръв, нито по-умни даже, схващаш ли? Просто… между този офицер и мен… просто има нещо, за което се съгласяваме помежду си. Разбираме се за него, нали? За да стават нещата! Благородниците са различни. Те имат очаквания. Пикай на това! Кой казва, че са по-добри? Да не ти пука колко шибано богати са — може златни кюлчета да серат, пак са говна, нали? — Вдигна пръст към Скълдет. — Ти си един проклет от Гуглата войник, и толкова. Принц! Ха!
А след това се надигна и повърна.
Кътъл и Фидлър наблюдаваха фургоните, които бавно лъкатушеха към оградената мера, където щяха да спрат далече от всичко останало. Прах изпълваше въздуха над огромния лагер и сега, в края на деня, към небето лениво се извиваха ленти сив пушек от готварските огньове.
— Знаеш ли — каза Кътъл, без да откъсва очи от последните морантски муниции, — това е тъпо. Направихме каквото можахме — или ще се справят, или не. А макар да са толкова далече, ако гръмнат, с нас вероятно е свършено.
— Ще се справят — рече Фидлър.
— Едва ли е от значение, сержант. Четиринайсет проклетии за цяла скапана армия. Сто острилки? Двеста? Нищо не е. Ако се забъркаме в някоя беля там, ще е лошо.
— Тия ледерии имат прилични балисти и катапулти, Кътъл. Скъпи са, но липсата на пари, изглежда, не е сред недостатъците на Тавори… Уф, да не говорим за чужди недостатъци.
— Нямаме никаква представа какво ще намерим, Фид. Но всички можем да го усетим. Страха. Натежал е над всички ни като небе, пълно с пепел. Направо настръхвам. Прекосихме Седемте града. Захванахме се с тази империя. Какво е толкова различно този път? — Той тръсна глава. — Нашите десанти тук бяха до голяма степен сляпа атака — повечето информация, която имахме, беше погрешна. Но това не е важно. Незнанието не е достатъчно, за да ни завлече толкова далече.
Фидлър се почеса по брадата и намести каишката под брадичката си.
— Горещо и лепкаво, нали? Не е сухо като в Седемте града. Изсмуква цялата ти енергия, особено когато носиш броня.
— Трябва ни тая броня, за да ни пази от проклетите от Гуглата комари. Без нея щяхме да сме смачкани чували, пълни с кокали. А тия твари носят болести — лечителите церят по двайсет войници на ден. Идват целите потни и ги тресе.
— Комарите ли са причината?
— Така чух.
— Е, щом навлезем в пустините, няма да се налага да се притесняваме за това.
— Защо?
— На комарите им трябва вода, за да се развъждат. Все едно, тия местните са дребни. В Черното псе се натъкнахме на едни рояци… човек можеше да се закълне, че са ята колибри.
Черното псе. Име, което все още можеше да смрази малазански войник, все едно дали е бил там, или не. Кътъл се чудеше как едно място — преживелица, случила се преди толкова години — може да се утаи в умовете на хора като белези, предавани от родители на деца. Белези, да, и петна, и горчивият вкус на ужас и отчаяние — беше ли изобщо възможно? Или бяха историите — истории като тази, която Фидлър току-що бе разказал? Не беше дори история, нали? Само една подробност. Преувеличена, да, но все пак подробност. Достатъчно подробности, измърморени тук-там, от време на време, и нещо започва да се трупа вътре, като топка мокра глина, и да зацапва всичко. И много скоро ето я, стегната и твърда като проклет камък, търкаля се из главата на човек, разбива всичките му мисли и го обърква.
А тъкмо объркването е това, което се крие зад страха, нали? Всеки войник го знае и знае колко гибелно може да е, особено в бурята на битката. Объркването води до грешки, до лоши преценки и, разбира се, сляпата паника е първото миризливо цвете, което объркването откъсва, щом дойде време за танца в полята.
— Умислен ми изглеждаш нещо, сапьор — каза Фидлър. — Лошо е за здравето ти.
— Мислех си за танца в полята.
— Дъх на Гуглата, от години не бях чувал този израз. Откъде го изрови? Ловците на кости не са показвали склонност да се прекършват и бягат…