— Знам, че е разумно да ни държат в неведение, сержант, но понякога с това може да се прекали.
— Великата ни неизвестна цел.
Кътъл кимна рязко.
— Ако бяхме наемници, сега щяхме да сме за наем. Но не сме, а и да бяхме, никой наоколо не иска да ни наеме, нали? И едва ли някой в пустините или отвъд тях ще иска. А сега чух и ония слухове за счепквания в Болкандо. Изгорените сълзи, може би и перишите. Виж, да идем да измъкнем наши съюзници е добра кауза, почтена…
— Развява подходящите знамена.
— Точно. Но не това са основанията ни да сме тук, нали?
— Съборихме един луд император, сапьор. И дадохме урок на ледериите за плячкосването на чужди брегове…
— Те нямаха нужда от него. Тайст Едур имаха…
— А не мислиш ли, че ги унизихме достатъчно, Кътъл?
— И сега какво? Тук всъщност нищо не печелим, Фид. По-малко и от нищо.
— Откажи се — изръмжа Фидлър. — Не беше поканен на гледането. Нищо, което се случи там, не беше за теб — вече ти го казах.
— Много за Тавори обаче, и на, виж! Ние просто ей така вървим подире й.
Последният фургон стигна до импровизирания склад и разпрегнаха воловете. Фидлър въздъхна, развърза шлема си и го смъкна.
— Да идем да видим Корик.
Намръщен, Кътъл закрачи до сержанта.
— Отделението ни се е пръснало напоследък.
— Ботъл обича да се шляе. Никой друг. Не може да броиш Корик, нали? Никой не ляга в лазарета за кеф.
— Ботъл ти е проблемът на тебе, сержант. Скатава се, изчезва за дни наред…
— Просто е отегчен.
— Че кой не е? Имам обаче чувството, че няма да си пасваме добре поне една-две седмици след като почне походът.
— Никога не сме си пасвали добре, Кътъл — изсумтя Фидлър. — Да не би да ми казваш, че не си го забелязал?
— Добре бяхме в онова ледерийско село…
— Не бяхме. Ако не бяха отделенията на Хелиан и Геслер — и на Бадан Грук, щяхме да цъфнем и да вържем. Пръснали се бяхме навсякъде, Кътъл. Корик и Смайлс тичаха като разгонени зайци… И какво излезе? Че Коураб е най-добрият ми Юмрук.
— Много навътре го вземаш, Фид. Едурите ни идваха от всички страни — трябваше да ги разделим.
Фидлър сви рамене.
— Може би. И вярно, в Ю’Гатан бяхме по-добре. Май все ме тегли към сравненията. Безполезен навик, знам… престани да ме гледаш така, сапьор.
— Обаче си имал Хедж и Бързия Бен. И оня убиец… как му беше името?
— Калам.
— Да, оня глиган с ножовете. Тъпо, да се остави да го убият в Малаз. Все едно, исках да кажа, че…
— Имахме баргаст за отдельонен Юмрук, а после беше Сори — нея я остави — и Уискиджак, а Гуглата знае, аз изобщо не съм Уискиджак. — Забеляза, че Кътъл се смее, и се намръщи още повече. — Какво ти е толкова смешно?
— Ами… май старото ви отделение на Подпалвачите на мостове сте си пасвали също толкова лошо като ние сега. Може би даже още по-лошо. Виж, Коураб е стабилен Юмрук, с ръката на Богинята отпред на панталоните му. А ако той падне, влиза Тар, а ако си иде и Тар, Корик. Имал си Сори — сега имаме Смайлс.
— А вместо Хедж имам теб, което си е наистина по-добре, да ти кажа.
— Не го умея сапьорството като тях…
— Богове, благодарен съм за това.
Кътъл присви очи към сержанта си. Вече се приближаваха към огромната палатка на лазарета.
— Ти наистина си се заял нещо с Хедж, нали? А разправят, че сте били близки. По гадния начин, като Бързия Бен и Калам. Какво е станало между двама ви?
— Когато умре приятел, трябва да го разкараш от ума си. Точно това направих.
— Само че той се върна.
— Върнал се е и не е. Не мога да го кажа по-добре.
— Ами, като не може да е като по-рано, направи го по нов начин.
— По-лошо е, отколкото си мислиш. Виждам лицето му и си мисля за всички хора, дето вече са мъртви. Наши приятели. Всички мъртви. Беше… мразя да го казвам това… беше по-лесно, докато си бях само аз. Дори появата на Бързия Бен и Калам ме изкара от релсите донякъде — но всички ние бяхме оцелелите, нали? Единствените, успели да оцелеят. И в това нямаше нищо лошо, даже си беше съвсем добре. Вярно, че Бързака ме изнервя, но адюнктата го взе при себе си и това също е добре. Пак си бях само аз, разбираш ли? Само аз.
— Докато не се появи Хедж.
— Свежда се до това, което пасва, и това, което би трябвало да пасва, разбираш ли? — Спряха пред входа на палатката и Фидлър се почеса по потната оредяла коса. — Може би с времето…
— Да, така го виждам и аз. С времето.
Влязоха в лазарета.
По леглата трепереха войници, увити в прогизнали вълнени одеяла, бълнуваха и се мятаха трескаво, плувнали в пот. Резачи се тътреха от легло на легло с мокри парцали. Вонеше на урина.
— Дъх на Гуглата! — изсъска Кътъл. — Доста зле изглежда, нали?
Имаше поне двеста легла, всичките заети от нахапани от комари болни. Резачите им тикаха парцал в устата, та да им изцедят поне малко вода.