Фидлър посочи.
— Ей го там. Няма смисъл да ходим при него, изобщо няма да ни познае. — Спря един минаващ покрай тях резач. — Къде са лечителите Денъл?
— Последният рухна тази сутрин. Изтощение, сержант. Всички се скапаха… сега им даваме само по малко вода, нали така?
Фидлър пусна ръката му и с Кътъл излязоха навън.
— Да идем да намерим Брис Бедикт.
— Той не е лечител, сержант…
— Знам че не е, идиот. Обаче ти видя ли някой от ледерийските колари или от помощния персонал вътре?
— Не…
— Което значи, че трябва да има някакво местно лечение срещу тази треска.
— Местните обикновено не ги ловят повечето неща, които можем да лепнем от тях, Фид…
— Глупости. Това, което можем да лепнем, убива повечето от тях, тъй че ние чужденците изобщо не им виждаме болните. И повечето пъти са обичайните източници на зараза — изтичащи клозети, застояла вода, развалена храна.
— И откъде знаеш толкова много за тия неща?
— Преди морантските муниции, Кътъл, ние сапьорите правехме много възстановителни работи, след окупациите. Строяхме отводнителни системи, копаехме кладенци, отходни ями — превръщахме хората, които сме убивали допреди месец, в усмихнати, щастливи и здрави граждани на Малазанската империя. Изненадан съм, че ти самият не си правил такива неща.
— Правил съм, но така и не можех да схвана защо го правим.
Фидлър се спря.
— Това, което каза одеве за незнаенето на нищо…
— Да?
— Хрумвало ли ти е някога, Кътъл, че незнанието може би има по-скоро нещо общо със самия теб, отколкото с който и да е друг?
— Не.
Фидлър го зяпна, Кътъл също го зяпна, а след това тръгнаха да търсят Брис Бедикт.
Малазанската армия бавно се източваше от града. Отделенията се стичаха към ротните укрепления, заели доскорошните бойни полета. След няколко нощи в палатките много войници падаха поразени от болестта — като Корик — и трябваше да ги откарват до района на лазарета, вдигнат между армията и обозния лагер.
Бойните учения бяха приключили, но бяха нанесли щетите си. Толкова много войници бяха намерили начин да кръшнат от тях и се бяха пръснали из целия град, че сцеплението на армията, вече отслабнало от нахлуването, при което морската пехота беше свършила най-мръсната работа, беше в тежко състояние.
Седнал на лагерно столче пред отдельонната палатка, ефрейтор Тар разви нова намотка желязна тел и с помощта на хитроумна ножица, изобретена от някакъв малазански ковач преди няколко десетилетия, започна да я реже на къси парчета. Поддържането на плетена ризница отнемаше много работа. Можеше да я прати на оръжейниците, но предпочиташе да си я закърпи сам. Не че не им се доверяваше. Добре де, не им се доверяваше на тия кучи синове, особено както я караха през пръсти напоследък. Друго си е сам да си оправиш ризницата — тя все пак пази твоето си тяло, нали така?
— Манията ти ме вбесява, Тар.
— Иди си намери някаква работа, Смайлс. И непрекъснато забравяш, аз съм ефрейторът ти.
— Доказва само колко е объркана командната ни система.
— Що не идеш да го издрънкаш на сержанта това?
— Къде се е дянал Коураб?
Тар сви рамене.
— Отиде да си реквизира ново оръжие.
— Още едно е загубил, а?
— Счупи го всъщност. И преди да си попитала, няма да ти кажа как.
— Защо не?
Тар помълча за миг. После вдигна очи и видя, че Смайлс му се мръщи.
— В каква форма ти е снаряжението, войник?
— В добра.
— Стрелите за арбалета окомплектовани ли са?
— Имам една с твоето име на нея. И много други.
Коураб Билан Тену’алас идваше към тях по пътеката. Походката му беше странна, с предпазливи крачки, сякаш стъпваше по тънък лед. И вървеше малко разкрачено. Над едното му рамо стърчеше дръжката на дълъг меч ледерийска изработка, в ножница, все още плътно покрита със ситно нашарен като зебло восък. Под мишницата си стискаше натъпкана с пера възглавничка.
Щом стигна при тях, нагласи възглавничката на едно столче и предпазливо се настани на него.
— Какво си правил, в името на Гуглата? — попита Смайлс. — В гъза ли си бърка с тоя меч?
Коураб се намръщи, после свали новия си меч, сложи го грижливо на коленете си и на лицето му се появи изражение, каквото Тар беше виждал само на лицата на деца на Деня на даровете на Кралицата на сънищата: грейнали зачервени лица, очи, жадни да видят какво се крие под обвивките от змийска кожа.
— Най-обикновен меч, Коураб — каза Смайлс. — Сериозно.
Възхитата на лицето на Коураб изведнъж помръкна и той се сви в себе си. Ефрейторът изгледа ядосано Смайлс.