— Войник, иди напълни достатъчно пътни торби за всички в отделението. Ще трябва да реквизираш и муле и кола, освен ако не се каниш да ходиш два-три пъти.
Тя се наежи.
— Защо аз?
„Защото се заяждаш с всички само от скука.“
— Просто ми се разкарай от очите. Веднага.
— Много дружелюбно от твоя страна — измърмори тя и тръгна.
Тар остави инструментите си и каза:
— Ледерийски, а? Е, Коураб, дай да го видим това чудо.
Очите на Коураб светнаха отново.
Имаха още поне два-три дни до тръгването в поход. Заповедите на Тар бяха преждевременни. И ако тя беше ефрейтор, щеше да го знае това и нямаше да се прати по задачи без никаква причина. Че то, ако тя беше ефрейтор, щеше да възлага тъпи задачи само на Тар всеки път, щом я подразнеше, което сигурно щеше да е непрекъснато. Все едно, реши, че може да се поразвлече, може би до късно вечерта. Тар обичаше да си ляга рано.
Ако Корик не се потеше в лазарета като търговец на риба в потилня, точно сега щеше да си има свястна компания. Обаче Корик не беше на разположение и тя се запъти към групата тежки пехотинци, струпани около някаква игра. Обичайната сган — Мейфлай и Тюлип, Флашуит, Шортноус, Солтлик и няколко от друга рота, които бе запомнила от онова селце — Дроуфърст, Лукбек и Вастли Бланк. Провря се през тия миризливци и погледна.
Не беше никаква игра. А следа от грамаден ботуш в пръстта.
— Какво става тука бе? — попита Смайлс намръщено. — Какво сте я зяпнали тая следа, Гуглата да ви вземе?
Грамадни лица я зяпнаха от всички страни, а след това Мейфлай промълви с благоговение:
— От него е.
— Кой?
— От него, нали ти каза — отвърна й Шортноус.
Смайлс отново погледна следата.
— Сериозно? Няма начин. Откъде знаете?
Флашуит си избърса носа — капеше, откакто бяха дошли на този континент.
— Не е на никой от нашите. Виждаш ли тая пета? Това е пета на морски пехотинец, с тия железни шипове в полукръг.
— Идиоти — изсумтя Смайлс. — Половината армия носи такива ботуши! — Огледа ги един по един. — Богове, и всички вие носите такива!
— Точно — отвърна Флашуит.
И всички закимаха.
— Ами, дайте да проследим стъпките и да го видим хубаво тогава.
— И ние се сетихме — рече Шортноус. — Само че има само една следа, схващаш ли?
— Какво искаш да кажеш? Една стъпка? Само една? Но това е нелепо! Сигурно просто сте стъпкали другите…
— Не сме — каза Лукбек и засука с дебелите си пръсти мазната коса над ухото си — то беше колкото зелка. — Аз я намерих, и си беше само една. Просто ей така. Съвсем самичка. Кой друг може да направи нещо такова? Само той!
— Вие сте идиоти бе! Нефариас Бред изобщо не съществува. Поне така мисля.
— Щото си тъпа! — извика й Вастли Бланк. — Тъпа, тъпа, ъъ, тъпа. Просто тъпа. И не ми харесваш. Дроуфърст, прав съм, нали? Не ми харесва, нали? Нали?
— Познаваш ли я, Вастли? Знаеш ли коя е?
— Не, Дроуфърст. Откъде ще я познавам? Изобщо не я знам коя е.
— Ами, би трябвало да не я харесваш тогава. Би трябвало. Прав си, Вастли.
— Знаех си.
— А бе — рече Смайлс. — Кой иска да играем на кокалчета?
— На какво? — попита Мейфлай.
— На кокалчета, не чу ли?
— Нямаме.
— Аз имам.
— Какво имаш?
Смайлс извади кожена кесийка.
— Слагайте си залозите, войници, и да спретнем една игра. Сега слушайте внимателно, докато обяснявам правилата…
— Знаем правилата — прекъсна я Шортноус.
— Не и моите обаче. Моите са различни. — Огледа изведнъж заинтригуваните лица и всички тия малки очи се впиха в нея. — Слушай сега и слушай внимателно, защото са малко сложни. Вастли, ти ела застани до мене, ей тука, като най-добри приятели, нали?
Вастли Бланк кимна.
— Да!
Дойде при нея и изпъчи гърди.
— Две приказки, лейтенант.
Поурс скочи на крака.
— Слушам, сър!
— Ела с мен.
И капитан Кайндли излезе със стегната крачка от щаба. Заетите със стягането на снаряжението си войници се пръскаха пред краката му като котки. Имаше известна немарливост по отношение на лейтенант Поурс обаче, което го принуди да срита няколко прасеца, докато бързаше след капитана.
Стигнаха до парадния площад и до раздърпана редица граждани и нямаше накъде да вървят, освен покрай редицата. Като видя двете жени в другия край, Поурс помръкна.
— Повишавам те косвено — каза Кайндли. — Старши сержант.
— Благодаря, сър.
— Правя го в признание на истинските ти дарби, старши сержант Поурс, в набирането на ново попълнение от местното население.
— Ъъ, сър, уверявам ви отново, че нямам нищо общо с ония две курви… — Поурс посочи двете невероятно дебели жени в края на редицата — и необявената им поява в кабинета ви.