— Двеста или триста. С всеки ден стават повече, сър.
— Значи петстотин бурета за начало. Трябва да накарате всички да я пият, защото може и да има някакви предпазващи свойства, макар че никой не е успял да го докаже. Ще пратя и военните ни лечители да помогнат на вашите.
— Благодаря ви, сър. Според опита ни повечето пъти местните се разболяват, когато през морето дойдат чужденци. Този път се оказа обратното.
Брис кимна.
— Разбирам, че Малазанската империя е основана на експанзия, завладяване на далечни територии.
— Просто е малко по-настървена от вашата ледерийска експанзия, сър.
— Да. Ние действахме на принципа „пълзешком и полека“ — така поне го описваше брат ни Хул. Разширяваме се бавно като петно, докато някой в обсаденото племе не усети какво точно става, и тогава започва война. Война, която в този момент оправдавахме с претенциите, че просто защитаваме своите граждани първопроходци, икономическите си интереси или сигурността си. — Усмихна се горчиво. — Обичайните лъжи.
Фидлър се опря на парапета до Брис, Кътъл го последва.
— Помня едно слизане на брега, на един от по-отдалечените острови Страйк — каза Фидлър. — Не нападахме, просто установявахме контакт — големият остров вече беше капитулирал. Все едно, местните можаха да съберат около двеста воини и ги бяха събрали всички, гледаха транспортните кораби, пръскащи се по шевовете от пет хиляди закалени морски пехотинци. Старият император предпочиташе да печели без кръвопролитие, когато може. Освен това всички ние, застанали на перилата — горе-долу като сега — ами, просто ги съжалявахме.
— И какво стана? — попита Кътъл.
— Местният вожд събра една купчина евтини дрънкулки на брега, главно за да покаже колко е богат, и в същото време да откупи добрата ни воля. Беше смел жест, защото го разоряваше напълно. Не мисля, че очакваше ответен жест от страна на адмирал Нок. Искаше просто да ги вземем и да се махаме. — Фидлър замълча и се почеса по брадата, спомняйки си онези времена. Брис и Кътъл не го подканиха, но той въздъхна и продължи; — Нок си имаше заповеди. Приема дара. А след това ни кара да свалим на брега един златен трон за вожда, с достатъчно коприни, лен и вълна, за да облече всяко живо същество на острова — даде достатъчно на вожда, за да е щедър с народа си. Още помня лицето му, изражението му… — И избърса очи. Брис го гледаше. Кътъл извърна смутено глава.
— Чудесен жест е било — каза Брис.
— Така изглеждаше. Докато местните не започнаха да заболяват. Нещо във вълната може би. Бълхи, зараза. Ние дори не го разбрахме през първите няколко дни — стояхме си настрана, за да дадем на вожда време да се оправи с хората си, а селото беше скрито зад гъста ивица мангрови дървета. И след това, един следобед, наблюдател забеляза самотен жител, момиче, залиташе по брега. Беше покрита със струпеи — сладката й, гладка доскоро кожа… — Фидлър въздъхна. — Нок реагира бързо. Свали на острова всеки лечител с Денъл, който имаше подръка. Спасихме около две трети. Но не и вожда. До ден-днешен се чудя какво си е мислел, докато е лежал и е издъхвал — ако е имало поне един миг спокойствие, затишие от бурята на треската, един миг, когато си е помислил, че е бил измамен, съзнателно отровен. Чудех се дали ни е прокълнал всички със сетния си дъх. Знам, че на негово място щях да го направя. Нарочно или не… искам да кажа, намеренията ни не значеха абсолютно нищо. Не предлагаха оправдание. Кънтяха кухо — и все още е така.
След дълго мълчание Брис отново се загледа в каналните води под тях.
— Всичко това се влива в реката, а реката в морето, а в морето тинята, понесена оттук, накрая вали надолу към дъното, по долини и равнини, които не познават светлина. Понякога — добави той — душите предприемат същото пътуване. Валят надолу, затихнали и слепи. Изгубени.
— Вие двамата, ако продължавате още така — изръмжа Кътъл, — аз ще съм този, дето ще скочи.
— Сапьор, чуй ме — каза Фидлър. — Лесно е да слушаш и още по-лесно е да чуеш погрешно, тъй че слушай внимателно. Не съм мъдрец, но в живота си съм се научил, че да знаеш нещо — да го виждаш ясно — не предлага никакво сериозно извинение да му се предадеш. А когато облечеш това, което виждаш, в думи и дадеш тези думи на някой друг, това също не е покана. Да бъдеш оптимист е безполезно, ако това означава да пренебрегнеш страданията на този свят. Повече от безполезно. То е проклето зло. А да бъдеш песимист, е, това просто е първата стъпка на пътеката, а тя е пътека, която може да те отведе на пътя на Гуглата или да те отведе на място, където можеш да се захванеш да правиш каквото можеш, да държиш здраво и да се бориш срещу това страдание. И това място е честно, Кътъл.