— Това е мястото, където се намират герои, Фидлър — каза Брис.
Но сержантът поклати глава.
— Това няма никакво значение. Може накрая да се окаже тъмно като най-дълбоката долина на дъното на твоя океан, командир Бедикт. Правиш каквото правиш, защото да виждаш вярно не идва винаги сред взрив от светлина. Понякога това, което виждаш, е черно като яма и само те лъже да мислиш, че си сляп. Не си. Обратното си на сляп. — И млъкна, видял, че е стиснал ръцете си в юмруци, кокалчетата на пръстите му бяха побелели като цветя в сгъстяващия се вечерен мрак.
Брис Бедикт се размърда.
— Ще се погрижа да пратят работниците до имперския кладенец още тази вечер и ще пратя лечителите си веднага. — Помълча и добави: — Сержант Фидлър. Благодаря ти.
Но Фидлър не виждаше нищо, за което да му благодарят. Не и в спомените си, нито в думите, които бе казал на тези двама мъже. И щом Брис тръгна, се обърна рязко към Кътъл.
— Това е то, войник. Сега може би ще престанеш да почиташ проклетата от Гуглата земя, по която стъпвам.
И тръгна и той.
Кътъл зяпна след него, след това поклати глава и го последва.
10.
Има ли нещо по-безполезно от извиненията?
На сестрата на бременната, или ако нямаше сестра, на най-близката по кръв жена се падаше задачата да извае малка статуетка от глинени топченца и да чака раждането на детето. След това, окъпан в кръвта и течностите на раждането, съсъдът с човешка форма ритуално се обвързваше с новороденото и това обвързване оставаше до смъртта.
Огънят беше Братът и Съпругът, Даващият живот на еланите, богът дух с неговите драгоценни дарове на светлина, топлина и закрила. При умиране статуетката на елана — вече единственото убежище на душата му — се отнасяше при пламъците на семейното огнище. Съсъдите се правеха безлики, тъй като огънят посреща всяка душа по един и същи начин: в избора си той не се влияе от чертите на лицето, които винаги са маска на истината, а от тежестта на делата приживе. Когато глинената статуетка — родена от Водата, Сестрата и Съпругата Даваща живот — се пръснеше в горещината и духовете богове се слееха, Даващият живот — сега Взимащият живот — прегръщаше душата. Ако статуетката не се счупеше, то душата беше отхвърлена и никой повече нямаше да докосне обгорения съсъд. Траурът щеше да спре. Цялата памет за умрелия щеше да бъде заличена.
Калит бе изгубила своята статуетка — престъпление толкова огромно, че отдавна трябваше да е умряла от срам. Лежеше някъде, заровена в тревите навярно, или затънала под навеи от прах и пепелища. Вероятно беше счупена и обвързването бе прекъснато — тъй че душата й нямаше да намери убежище, когато умреше. Зли духове щяха да й се нахвърлят и да я изгълтат къс по къс. Нямаше да има спасение. Нито присъда от Даващия живот.
Сънародниците й, разбрала бе тя по-късно, бяха имали грандиозни представи за своята значимост. Но пък беше сигурна, че същото е вярно за всеки народ, всяко племе, всяка нация. Извисяване на собственото „аз“, горделиво в своята самозаблуда. Да вярваш в собственото си безсмъртие, във вечното си пребиваване, докато не дойде моментът на внезапното, съкрушаващо прозрение. Да видиш края на собствения си народ. Самоличността се разпада, език, вяра и утешение изтляват. Смъртността идва като нож в сърцето. Миг на унижение, болката от унижението, всички истини, смятани някога за ненакърними, се оказват крехки заблуди.
Коленичила в прахта. Затъваща все по-дълбоко. Проснала се в тази прах, блудкава на езика миризма на засъхнало гнило щипе ноздрите ти. Чудно ли е изобщо, че всички животни на този свят изпълняват жеста на капитулация, като се просват на земята в поза на уязвимост, за да измолят милост от безмилостната природа: покорството с гърлото, оголено за ножовете и ноктите, танцуващи със светлината на слънцето? Отиграващи акта на жертвата. Спомни си как видя веднъж самец бедерин, пронизан от къси копия, прътовете се люшкаха и тракаха, докато огромното същество се бореше да остане право. Сякаш единственото, което имаше значение, бе да остане право, единственото, което определяше това да е живо, да е достойно за живот, и толкова непокорното предизвикателство в кървясалите му очи. Знаеше, че падне ли, животът е свършил.
Тъй че стоеше право на ниския хълм, обкръжено от ловци, които разбираха достатъчно, за да стоят на разстояние и просто да чакат, но то ги отричаше, отричаше неизбежното и продължи да го отрича невероятно дълго… ловците често щяха да разказват тази история около мигащите пламъци, щяха да скачат прави, за да уподобят непокорството на ранения бедерин, широкия разкрач, изгърбените рамене и яростта в очите му.