Половин ден, вечерта след това и следващото утро, а бедеринът продължаваше да стои там, изправен… а накрая — безжизнен.
Имаше тържество в борбата на бедерина, нещо, което правеше гибелта му почти несъществена: смутена и жалка в идването си, лишена от веселото ликуване този път.
Мислеше си, че може да заплаче сега за онзи бедерин, за силата на душата му, така жестоко изцедена от гордата му плът. Дори ловците се бяха смълчали, пристъпваха боязливо в мразовитата утринна светлина, за да докоснат зацапаната козина. А тълпата деца, които чакаха да помогнат с дрането като самата Калит, стояха наоколо ококорени и странно уплашени, може би малко опетнени и от чувство за вина при това. Или, по-вероятно, само Калит бе изпитала онова чувство… а дали изобщо го беше изпитала? Дали по-скоро това чувство за вина, този срам не беше свързан с настоящите й — десетилетия и десетилетия по-късно? И с това, че онзи звяр всъщност се бе превърнал в символ на нещо друго, нещо ново и изключително нейно?
Смъртта на един народ.
Но тя продължаваше да стои.
Продължаваше да стои.
И все пак в този момент всички те се бяха снишили в тревите, плътно зад балваните, и лицето й беше притиснато в земята, вмирисано на прах и на собствената й пот. К’Чаин Че’Малле като че ли буквално бяха изчезнали. Напомняха й на свитите на кълба змии или на гущери, греещи се на плоските скали, с пъстрите им кожи, слели се с всичко наоколо.
Всички се криеха.
От какво? Какво в този окаян безжизнен пейзаж можеше да ги тласне към такава предпазливост?
Нищо. Нищичко по тази земя. Не… „Крием се от облаци.“
Облаци, гръмоносни облаци, изпънати в низ на хоризонта на югозапад, на пет, че и повече левги оттук.
Калит не разбираше. Неразбирането й бе толкова огромно, че дори не можеше да състави въпроси към спътниците си, нищо, което да запищи към тях от ямата от страхове и опасения, в която бе затънала. Това, което можеше да види оттук, говореше за мълнии, градушки и стена от непроницаема прах — но пък фронтът на бурята не се приближаваше. Защо беше тогава този страх и криене? Чувстваше се сломена от собственото си невежество.
Облаци.
Чудеше се дали крилатият Убиец се е зареял някъде високо горе. Открит, уязвим за буйните ветрове — но тук долу спокойствието бе свръхестествено. Самият въздух сякаш се беше присвил от страх, затаил дъх, и дори насекомите се бяха изпокрили.
Земята под нея затрепери, внезапен бараж от вълни. Не можеше да е сигурна дали чува тътен, или само го усеща. Сърцето й заби силно от трусовете — никога не беше чувала такава несекваща стихия. Степните бури отминаваха бързо, възли от ярост, връхлетели равната шир, притискаха тревите, поваляха кожените шатри, разпръсваха из въздуха нажежени въглени и пердашеха плющящите стени на юртите. Воят се извисяваше до пронизителен писък и заглъхваше също толкова бързо, колкото се бе появил, и бучките град отвън лъсваха сиви на странната светлина, докато се стапяха. Бурите в спомените й нямаха нищо общо с това сега. Киселият вкус на страха захапа езика й.
К’Чаин Че’Малле, страховитите й пазачи, се бяха присвили на земята като пребити псета.
А небесният тътен продължаваше да разтърсва земята. Стиснала зъби, Калит с усилие надигна глава. Прахта се беше вдигнала над земята като завеси мъгла. През кафявото й було успя да открои несекващи сребристи отблясъци под издутия фронт на бурята, но самите облаци си оставаха тъмни. Къде бяха стрелите на мълниите? Всеки цвят сякаш изригваше от самата земя и тя вече можеше да види болнаво бледите проблясъци на огньове — поразената от бурята равнина беше пламнала.
Задъхана, Калит притисна лице към земята. Част от нея се сви отново, като объркан, отвратен свидетел на грозна гледка, но останалото потрепери от ужас — нейни ли бяха тези чувства? Или вълни, излъчени от К’Чаин Че’Малле, от Гунт Мач и Саг’Чурок, и другите? Но не, по-вероятно бе свидетелка на най-обикновена предпазливост, необичайна, да, и крайна — но те не трепереха, нито ровеха с нокти земята, нали? Бяха толкова неподвижни, че все едно бяха мъртви. Съвършени в самообладанието си…
Две ноктести ръце я вдигнаха. Тя изпищя… К’Чаин Че’Малле изведнъж затичаха, ниско приведени и бързо, по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно — и тя провисна в хватката на Гунт Мач.
Бягаха от бурята. На североизток. За Калит всичко бе като в мъгла, кошмарно поради безпомощността й. Туфи жълта трева прехвърчаха покрай нея като топки гаснещ огън. Ивици обли камъни, купчини изровен от вода чакъл, а след това ниски плоски хълмове напластена тиня. Криви голи дървета, рехава, висока до коленете гора, мъртва и всеки клон и клонка — оплетени с паяжини. А след това — през нея и по тепсия от напукана глина с кора от засъхнали бучки сол. Трипръстите ходила на влечугите тътнеха глухо, гърдите им свистяха с барабанния ритъм на дъха им.