А после внезапно спиране — и Ловците К’елл се развърнаха срещу Убиеца Шай’гал. Огромен, с присвити крила, с изгърбени, увенчани с шипове рамене. Очите му светеха над и под пълната с остри като игли зъби уста.
Калит затаи дъх. Усещаше яростта и презрението му.
Ръцете на Гунт Мач се отпуснаха надолу и дестраянтът се извъртя и стъпи на земята.
Кор Туран и Риток стояха от двете страни, на десет или повече разкрача от тях, навели глави и задъхани, върховете на мечовете им опираха в каменистата пръст. Точно пред Гу’Рул бе застанал Саг’Чурок: неподвижен и почти непокорен. Не засрамен — козината му лъщеше от изпуснатата мазнина.
Горчивата воня на едва сдържан гняв се завихри във въздуха.
Гу’Рул кривна глава настрани, развеселен сякаш от предизвикателната поза на Саг’Чурок, но четирите му очи се задържаха немигащи върху огромния Ловец К’елл, сякаш нехайно му признаваше известно уважение. За Калит това бе изумителна отстъпка. Убиецът Шай’гал беше почти два пъти по-висок от Саг’Чурок и макар да нямаше мечове на ръцете, по дължина те не отстъпваха на издължените с оръжия ръце на Ловеца.
Това същество беше родено, за да убива, родено с воля и решителност, многократно надвишаващи тази на Ловците К’елл, и пред него Войниците Ве’Гат щяха да изглеждат непохватни и тромави.
Калит знаеше, че Шай’гал може да ги убие всичките, тук и сега, без нито капка мазнина да зацапа гладката му лъскава кожа. Знаеше го в душата си.
— Слушай — заговори Калит и се изненада, като чу собствения си глас, спокоен, макар и малко прегракнал. — Знаех едно лагерно псе някога. Можеше да се изправи срещу оукрал. Но щом се вдигнеше вятър или изтътнеше далечен гръм, трепереше от ужас. — Помълча за миг и продължи: — Убиец. Те ме изведоха от онази буря, по моя заповед. — Пристъпи напред с усилие, а щом се изравни със Саг’Чурок, се пресегна и опря длан на хълбока на Ловеца.
Саг’Чурок не трябваше да помръдне от бутването й — Калит нямаше нужната сила за това, — но все пак отстъпи встрани, тъй че тя се озова точно пред Гу’Рул.
— Бъди оукрал тогава.
Главата се кривна още назад и Убиецът я изгледа. Калит потрепери, когато огромните му криле се разтвориха с плясък, и отстъпи назад, щом се люшнаха, за да изтласкат въздуха — с лек тътен, в подобие на онова, което вече бе зад тях. Шай’гал се понесе към небето, опашката му се извиваше.
Калит преглътна и се обърна към Гунт Мач.
— Вече се стъмва. Да си направим бивак тук — всичките ми кости са като натрошени и главата ме боли.
„Не беше истински страх, нали? Не беше сляп ужас. Тези думи си казвам, за да ме утешат.“
„А знаем колко полезни са думите.“
Заравоу от Змиелова, малък подклан на Гадра, беше грамаден мъж, двайсет и четири годишен воин, и въпреки огромния си ръст беше бърз и пъргав в битка. Змиеловът бе някога една от най-могъщите политически сили, не само сред Гадра, но между всички кланове на Бялото лице, до войната с малазанците. Майката на Заравоу бе загинала в свада с един Подпалвач на мостове в планините Еднооката котка, в хаоса на отбита засада. Смъртта й бе сломила баща му и той се бе завлякъл в едно търговско градче, където пи непробудно цели шест месеца. Стигна до толкова жалко състояние, че Заравоу го удуши със собствените си ръце.
Малазанците бяха нападнали Змиелова и силата на подклана сред баргастите бе разбита. Лагерът им бе принуден да се брани сам, отдалечен на левги от лагера на Столмен. Воините губеха жените си в полза на други кланове — непрекъснато оредяване, което нищо не можеше да спре. Ами ето дори Заравоу — навремето водеше три жени от съперници, които беше убил, а сега му бе останала само една, пък и тя излезе ялова и по цял ден одумваше с вдовиците Заравоу и всички други воини, които бяха провалили Змиелова.
Смет бе затрупала пътеките между шатрите. Стадата бяха измършавели. Горчивината и отчаянието бяха като напаст. Млади воини се наливаха всяка нощ с бира, а сутрин се свиваха около тлеещите огнища, треперещи от последиците от жълтия горчивец, към който бяха навикнали. Дори сега, когато се бе разпръснала вестта, че Гадра скоро ще развихрят война срещу лъжците и измамниците на тази земя, настроението си оставаше кисело и унило.
Това велико пътуване през океана, през мръсните лабиринти, с всичките онези изгубени години, трупащи се една след друга, беше грешка. Ужасна, тежка грешка.