Заравоу знаеше, че бойният водач Туул е бил някога съюзник на малазанците, и ако имаше по-голямо влияние в съвета, щеше да настои Туул да бъде отхвърлен — нещо повече, жив одран. Потомството му изклано. Жена му изнасилена и пръстите на краката й отсечени, та да стане Куцаща, по-ниска от лагерна котка, принудена да вдига задника си на всеки мъж, по всяко време и на всяко място. И всичко това… е, и то нямаше да е достатъчно.
Този ден беше принуден сам да постави смъртната си маска — проклетата му жена никаква я нямаше из петстотинте юрти на лагера на Змиелова — и тъкмо беше клекнал пред огнището, та боята да се втвърди, когато я видя, че се появи горе на козята пътека на хълма на север. Вървеше като пияна. Но не, тази походка му напомни за нещо друго — за утрините преди толкова време, след цяла нощ сношаване — сякаш с разтварянето на краката си развързваше всички възли по себе си.
А миг след това, още по-натам по пътеката, видя Бенден Ледаг, мършавия млад воин с присмехулната усмивка, от която на Заравоу винаги му се дощяваше да избие равните му бели зъби, та да му останат само кървясали корени. Висок, кльощав, непохватен, с длани, големи като дървените лопатки, с които се гребе зърното от делвите.
И във внезапен проблясък Заравоу осъзна какво са правили тези длани преди малко. И разбра също така насмешливата тайна зад усмивката, която Бенден му предлагаше всеки път, щом пътеките им се кръстосаха.
Не е била с вдовиците жена му значи. Прекрачила беше границата с одумването на съпруга си. Решила беше да го посрами.
Щеше да направи срама неин.
Днес значи щеше да предизвика Бенден. Щеше да накълца на късове кучия син, пред очите на жена си в тълпата, да гледа, и щеше да знае — всички щяха да знаят, — че след това иде ред на нейното наказание. Щеше да отсече предната половина на стъпалата й, едно милостиво посичане на ятагана му, веднъж, дваж. А после щеше да я изнасили. И след това щеше да я хвърли на всичките си приятели, и те щяха да й се изредят. Щяха да я напълнят. Устата й, местата между бедрата и бузите й. Трима щяха да я вземат наведнъж…
Изсъска и си пое дъх. Беше започнал да се втвърдява.
Не, по-късно щеше да има време за това. Извади от ножницата ятагана и прокара палец по него, напред и назад по режещия ръб. Желязото живееше за кръвта, която скоро щеше да пие. Бездруго никога не беше харесвал Бенден.
Стана, намести кърпеното си наметало от кожа на бедерин с едно помръдване на широките си рамене, подпря ятагана на левия си крак и нахлузи ръкавиците от плетено желязо.
Жена му — забеляза го с крайчеца на окото си — го беше видяла. Беше спряла на склона и го гледаше. А после изпищя отчаяно. Чул вика й, той сграбчи ятагана — не, онова чукащо чужди жени говно нямаше да се измъкне…
Но тя не предупреждаваше Бенден. Стоеше с лице към лагера и дори от толкова далече Заравоу успя да усети ужаса й.
Зад него безредно се надигнаха други тревожни гласове.
Заравоу рязко се обърна.
Пелена буреносни облаци изпълваше половината небе — не беше видял приближаването им — ха, ами че, беше готов да се закълне…
Прах се издигаше като огромни стволове под всеки от поне дузината ясно откроими гръмоносни облаци и сивите стълбове образуваха кордон, който настъпваше право към лагера.
Заравоу зяпна. Устата му изведнъж пресъхна.
А после основите на прашните стълбове започнаха да се разпадат и се видя…
Някои прозвища са достойни за гордост и Секара, жената на Боен водач Столмен, позната на всички като Секара Омразната, се гордееше със своето. Можеше да те изгори, ако те пипне, и всеки го знаеше, знаеше киселината на потта й, разяждащата сяра на дъха й. Накъдето и да тръгнеше, пътеката бе чиста, а когато слънчевата светлина паднеше върху нея, някой винаги заставаше така, че блажената сянка да я скрие. Коравият хрущял, от който й кървяха венците, винаги се сдъвкваше първо от някой друг. Боята, с която събуждаше Лика на убийството на съпруга си, беше стрита от най-фините оцветители — от нечия друга ръка — и всичко това й беше спечелило нейната „омразност“.
Майката на Секара бе научила дъщеря си добре. Най-възнаграждаващият начин на живот — възнаграждаващ в смисъла на личната облага, а само това имаше значение — изискваше безскрупулност в манипулирането на другите. Нужен беше само остър ум и око, което ясно да вижда всяка слабост, всяко възможно предимство, което да се използва. И ръка, която да не се колебае, никога, да нанася болка или да налага наказание за всички прегрешения, реални или измислени.
С начина, по който гледаха на нея, с всичко, в което се беше превърнала, вече беше присъствие, прокрадващо се в главата на всеки гадран. Беше като зло бойно псе, патрулиращо по границите на лагера, жестока като пепелянка в постеля. А това беше власт.